Историята за петлето
Имало едно време един дядо на име Иван. Той живеел сам, в едно далечно малко селце, сгушено между гъста борова горичка и кристално чисто езеро. Къщата на дядо Иван се намирала, в края на селото, точно до боровата горичка и всяка сутрин, когато дядото излезел и погледнел към нея, дърветата зашумявали, все едно гората го поздравявала за “Добро утро!”. Това много го радвало и той чувствал гората като своя близка приятелка, която никога не пропускала да го поздрави и да направи деня му по-хубав. Дядо Иван също се усмихвал, покланял се на горичката и ѝ обещавал, че някой ден ще ѝ разкаже чудна приказка, която бил научил от своя дядо. Така дядо Иван щял да се отблагодари на горичката, за нейното внимание. Но той искал да може да разкаже тази приказка и на някой друг, за да не се изгуби историята. Все пак дядо Иван вече не бил първа младост. Затова той обещал на горичката, че когато се появи някой нов човек в селото, той щял да го извика на разходка в боровата горичка и щял да му разкаже приказката.
Дядо Иван нямал свои деца, а неговата съпруга отдавна се била споминала, налегнала я тежка неизлечима болест и от тогава той живеел сам, или пък не съвсем. Имал си едно сладко рижаво коте – Рижко, една кафява козичка – Пенка, две кокошчици – Станка и Златка и един петел – Кольо. Дядо Иван много си обичал животните, а и те много го обичали. Сутрин, след като поздравявал гората, той отивал при своите приятели, почиствал им, давал им водичка и храна. Рижко го следвал неотлъчно – той бил с най-голямо самочувствие, защото дядо Иван го прибирал в къщи и му разрешавал да спи в неговото легло. Петела – Кольо всяка сутрин го будел, козичката – Пенка давала мляко, което дядото пиел за закуска, а двете кокошчици - Станка и Златка, редовно му снасяли поне по 4 яйца на ден. След като всички били сити и доволни, дядо Иван се разхождал до центъра на селото, за да разбере дали се е случило нещо ново. До обяд седял в селското кафене и разговарял с останалите жители на селото. След това се прибирал в своята къщичка, за да нахрани своите животинки и да свърши някоя и друга работа из двора. Привечер заедно с Рижко си правели кратки разходки из боровата горичка. Нищо не ги спирало, нито дъжд, нито вятър, всяка вечер задължително отивали на разходка. И така минавали дни, седмици, месеци, години. Нищо ново не се случвало, а дядото и неговите приятели си живели мирно и щастливо.
Един ден, Рижко се събудил и видял, че слънцето отдавна вече е изгряло, но дядо Иван все още не е станал от леглото. Неуверено котето се приближило до дядото, който дишал много тежко и свит на кълбо, не спирал да трепери. Рижко се размъркал, започнал да се търка в дядо Иван и да се гали, близвал с езиче студените пръсти на ръцете му, но нищо... Дядо Иван не помръдвал, само леко притворил очите си, достатъчно, за да разбере Рижко, че те почти бяха загубили своя живителен пламък. Ами сега, какво ще правят с другите животни, ако дядо Иван ги остави. Плачейки Рижко излязъл на двора и отишъл при другите животинки. Те също се били разтревожили, че още никой не ги е нахранил, а вече беше почти обед. Гората също шумеше изплашено, притеснена какво се е случило с нейния верен приятел – дядо Иван. Рижко обяснил на всички, че дядото е много болен и не може да стане от леглото. Всички се завайкали, какво да правят сега, как да помогнат на дядо Иван, който толкова много ги обича и непрестанно се е грижел за тях. Какво можеха да направят те за него.
Гората разтревожена, зашумяла по-силно и животните дочули, че дърветата си говорят помежду си – питали се едно друго, да намерят лек за дядо Иван. И така цял ден и цяла нощ дърветата разговаряли разгорещено помежду си, вятър повял и силен дъжд се изсипал, а животните се редували да бдят до леглото на болния и да го пазят. На сутринта когато слънцето изгряло и стоплило застиналата земя и огряло листата на дърветата, изведнъж гората спряла да шуми. Рижко, Пенка, Станка, Златка и Кольо един през друг, учудени излезли на двора, за да разберат какво става. Погледнали към гората и що да видят, дърветата отдръпнали клони и направили път, по който се задавал един вълшебен елен – да елен! Целият сияел в бяла светлина, бавно и гордо пристъпвал, с високо вдигнала глава. Още неосъзнали се, нашите познайници го чули да им говори с равен, плътен и уверен глас, глас, който сякаш звучал от друг далечен, магически свят.
- Аз съм Пазителя на гората! Дочух вашия зов за помощ, изпратен ми, чрез дърветата! Не мога да позволя, моята гора да линее от мъка, затова ще ви помогна. Това, от което се нуждаете е сребърната лилия. Тя расте във диамантеното езеро, през девет планини в десета. През много изпитания ще преминете, докато стигнете до целта си, но ако наистина обичате вашия старец и искате да го излекувате, сребърната лилия ще ви е необходима. Страшен вълк пази в гората, пред езерото, но ако сте с чисти сърца, той ще ви пусне.
Нищо повече не казал елена, обърнал се и се скрил обратно в гората, а дърветата отново сплели клоните си. Животните се спогледали с почуда, но надеждата заблестяла в очите им, затова те решили да тръгнат на път и да намерят сребърната лилия, за да спасят своя приятел – дядо Иван. Пазителя на гората не им казал, в коя посока да тръгнат, а и те забравили да го попитат, затова оставили Станка да пази дядо Иван и останалите поели в различна посока. Пенка тръгнала на север, Рижко – на юг, Златка поела на запад, а Кольо се запътил на изток, там от където изгрявало слънцето. Разбрали се щом някой открие сребърната лилия, да кажат на дърветата и по тях останалите да разберат и да се върнат в дядовата къща, където ще изчакат героя със сребърната лилия.
Дълго вървели всички, бродели през планини и гори, през снегове, дъждове и бури, борели се с хищни животни, но никой нищо не откривал. А ето че нашия познайник петела – Кольо, пребродил девет планини и се озовал в десетата, където попаднал на вълшебна гора, листата на дърветата били от чисто сребро и той веднага разбрал, че е близо до целта. Прошепнал на дърветата, с молба да предупредят приятелите му, да го чакат в къщи и влязъл в гората. Цял ден и цяла нощ се лутал сред дърветата и чак на сутринта, когато слънцето изгряло и листата на дърветата заблестели и го заслепили, той чул ръмжене зад гърба си. Обърнал се и се озовал очи в очи със свирепия вълк.
- Кой си ти и какво търсиш на моя територия? - Изръмжал вълка.
- Изпраща ме Пазителя на гората – едва изрекъл Кольо – търся сребърната лилия, за да излекувам моя дядо Иван. - със сълзи, потичащи от очите му, Кольо разказал на страшния вълк за ужасната съдба, която е сполетяла него и неговите приятели. Разказал за обичния си дядо Иван, колко добър бил с тях и че си имал само тях и ги обичал безкрайно.
Вълка се смирил, дори и той проронил сълза.
- Виждам, че сърцето ти е чисто, петленце! Няма да ти навредя, но няма да ти позволя и да откъснеш сребърната лилия, защото тя е душата на тази планина. Без нея цялата природа ще умре. Но ще ти дам едно листенце от сребърната лилия, на залез слънце го посей на влажно и слънчево място, а на сутринта там ще намериш сребърен лечебен извор. Напълни от водата и дай на твоя стопанин да пие. Това ще го изправи на крака, мигновено.
Зарадвал се Кольо, благодарил от сърце на вълка, взел сребърното листенце, от сребърната лилия и се затичал щастлив към дома. На път за вкъщи, Кольо се сблъскал с един крадец. Натрапника видял сребърното листенце и подгонил петела, за да му го открадне и да го продаде. Изморил се Кольо, но видял пред себе си познатата борова горичка. Скрил се сред дърветата и помолил гората за помощ. Тогава отново се появил Пазителя на гората и се изпречил на крадеца.
- Чуй ме, бедна душо! Не се опитвай да откраднеш сребърното листенце, от бедното животинче, защото то носи по-добра и по-чиста душа от твоята. По-добре отиди с него, до дома му – той и приятелите му ще те приютят, нахранят и напоят, а на сутринта ще видиш чудо. Помогни им да излекуват своя стопанин, а той ще ти разкаже мъдра приказка и ще те гледа, като свой собствен син. Смири се, разбойнико и ще имаш щастлив живот и мир в душата! Никога нищо няма да ти липсва, защото ще притежаваш най-голямото богатство – благородна душа и семейство, което те обича!
Зачудил се разбойникът, но решил че нищо няма да изгуби, ако участва в тази странна история. Все пак пред него седеше вълшебен елен, който му говореше. Какво лошо можеше да му се случи, ако се подчини.
Кольо се прибра, заедно с госта и разказа всичко на приятелите си. Всички заедно посяха сребърното листенце, при залез слънце и легнаха да спят спокойно. На сутринта, нетърпеливи се втурнаха навън и що да видят, чуден сребърен извор. Напълниха една стомничка с вода и я поднесоха до сухите устни на дядо Иван. Той отпи на тежки глътки и на мига отвори очи и засия. Скочи от леглото, със сълзи на очите запрегръща своите верни приятели, изскочи навън падна на колене пред гората и ѝ благодари. Запозна се и с госта и беше щастлив, че ще има на кого да разкаже своята приказка. Прибра госта в дома си и се отнасяше с него, като към свой собствен син.
А малкото селце се прочу със своя сребърен лечебен извор и много хора се стичаха, от всички краища на света, за да получат изцерение за своите болежки. Дядо Иван се радваше на голямо внимание, защото извора беше до неговата къща. Но той най-много се радваше на своите животинки, на новия си син, и на чудната си приятелка – гората.
И всички заживяха мирно и щастливо, а дядо Иван живя до дълбоки старини, а някогашния разбойник, наследи дома му и се грижеше за котарака, козичката, петлето и двете кокошчици. Никой никога не разбра за техния героизъм, а най-вече за смелото петле, но те бяха щастливи и така – не им трябваше слава, важно беше че спасиха своя дядо и намериха нов верен приятел.
© Гергана Тодорова-Вачева Все права защищены