Преди много години в далечно царство живяла чудна хубавица. Косата ú се спускала свободно по раменете ú и никой друг нямал толкова красива коса - буйна, жива, а къдриците ú светели на слънцето като златни нишки. Много от хората, завиждали на красавицата, така и не разбирали, че косатаú е толкова хубава заради дъжда... Да. Може и да не ми вярвате, но винаги когато валяло, тя излизала на открито, протягала двете си ръце сякаш искала да прегърне небето, а дъждовните капки се стичали по косата, рамената, по цялото ú тяло. Докато другите хора все бягали и се криели, виждайки тъмния облак, в който се криел Дъжда, тя излизала насред полето и протягала белите си като мрамор ръце нагоре.
После все се намирал някой да измърмори:
- Този дъжд... как изпомачка тревата...
А нашето момиче усмихнато казвало:
- Само е полегнала тревата, ще видиш утре как ще изправи снага и ще се протегне към слънцето. Дъждът е добър.
- Да, бе – продължвал мърморкото, – предния път изкорени две дървета, събори моста...
...