Преди много, много години в едно далечно царство се родил дългоочакваният наследник. Точно тогава царят бил на лов със свитата си.  Разпъхтян дошъл вестоносецът и едвам успял да каже:

- Ваше Величество, Царицата роди...

- Син ли е?

- Да, момче и е прелестно, като изгрева.

Властелинът се метнал на коня си и препуснал към двореца, следван от придворните. Щом пристигнал, влетял в покоите на съпругата си и застанал пред люлката на бебето. Настина под копринените завивки било най-прекрасното дете, което е 

виждал. Навел се и го вдигнал на ръце, но в същата секунда го хвърлил обратно, защото върху гърба на детето се разтворили малки бели крила.

- Какво е това?! Наследникът на трона е кокошка!

Всички чинно мълчали.

- Веднага повикайте палача, да отсече тая перушина.

Царицата се разплакала и започнала да моли за милост към сина им.

Дотичал палачът. С разтреперени ръце, вдигнал принца и отрязал белите крилца. Бебенцето, дори и не заплакало, но царицата припаднала. Не минали и няколко минути, от кървавите рани поникнали отново крила. Чуло се "Ах" от всички в покоите.

- Намерете, Великия Магьосник и го доведете!

След няколко минути и Магьосникът влязъл. Взел детето и дълго го разглеждал, мърморейки си нещо. После се обърнал към царя и казал:

- Царю, това дете е дарено от Бог с крила и никой не може да ги отнеме. Единствено тия крила ще изчезнат, ако принцът се влюби и бъде излъган в любовта си.

Владетелят се разгневил и изкрещял:

- Тази вещица, която е родила пернатия урод, я хвърлете в ямата със змиите! Ти магьоснико, занеси това подобие на човек в гората, да бъде изядено от зверовете!

Речено, сторено. Царицата полетяла в ямата, а Великият Маг взел бебенцето в една кошница и го понесъл към гората. През цялото време то гукало и го гледало усмихнато. Дожаляло му и Вълшебникът, вместо да остави детето в гората го занесъл до колибата на една жена, която живеела на брега на езерото. Не почукал на вратата, а оставил кошницата пред нея. Когато излязла Атира /така се казвала тя, което значи Молитва/ веднага прибрала детето и го приела за свое, давайки му името Рафаел, като небесния ангел.

Минавали дни, месеци, година и малчуганът растял завидно бързо, а Атира пък, все по-бързо стареела. Но животът им бил щастлив. Всеки ден Рафаел се разхождал край езерото и после политал високо в небето, между белите облачета и все по-близо до слънцето. После, като се върнел, жената му разказвала безброй неща и го учила на мъдростта, която имала.

Един ден, като кацнал на брега на езерото, Рафаел видял, че майка му се къпела в кристалните води, но на гърба ѝ имало два огромни белега.

- Мамо, какви са тези белези на гърба ти?

Атира бързо се облякла и започнала да разказва.

- Моето момче, като дете и девойка и аз имах криле. Същите, като твоите, но се влюбих в един мъж, който излезе, че никога не ме е обичал. Така, след като го разбрах, крилете ми изчезнаха и сам виждаш, колко бързо старея.

- Болеше ли, като ги загуби?

- Няма по-силна болка на земята от тази, когато разбереш, че Любовта тук не е истинска.

- Но има хора, които се обичат истински?

- Да, детето ми и това е, дори по-скъп подарък от нашия, да имаме крила. Това е най-големият дар от Бог. Всъщност  крилата ни са, може би изпитание, докато сме тук. Дано имаш щастието, да се влюби в теб истински някой.

Времето продължило да си тече и малкият Рафаел станал юноша. Така една утрин видял на брега на езерото девойка, която беряла цветя и пеела с нежния си глас, чудна песен. Момъкът се престрашил и застанал до нея.

- Имаш прекрасен глас, а и очите ти са много, много красиви.

Тя се усмихнала и без да се уплаши от крилата му се заговорили. Сякаш за младежът времето спряло. Чак вечерта се уговорили на другата сутрин пак да се срещнат.

Така ден след ден, Рафаел бил с нея и се влюбил с цялото си сърце и душа. Един път решил да я последва тайно  до дома ѝ. Провирайки се сред храстите, стигнал до средата на гората, където се издигала къщата на момичето. Тя спряла пред вратата, размахала букета цветя над главата си и проблеснала светкавица. На мига се превърнала в зряла жена. Рафаел гледал и не вярвал на очите си. На практика неговата любима, била злата вещица Елфаба. Но дори и това не разколебало влюбения.

Магьосница влязла в къщата и пълзейки Рафаел стигнал до прозореца. Видял, как в средата на стаята стоял черен мавър и неговата любима със страст се хвърлила да го целува.

Сърцето на влюбения, щяло да се пръсне от мъка. Побягнал навътре в гората и изведнъж усетил ужасна болка. Крилата му паднали на земята и избухнали в сини пламъци. Силите го напуснали и той се строполил сред папратите. Едва призори, пълзейки се прибрал в къщи. Още щом го видяла, Атира избухнала в сълзи, защото пред нея стоял един старец останал без крила.

- И ти ли, детето ми загуби крилата си? Толкова силно ли я обичаше?

- Да, мамо. Знам, че животът ми е дотук и дойдох да се простя с теб.

Двамата се прегърнали и после, залитайки Рафаел тръгнал към брега на езерото. Там разперил ръце, сякаш ще полети и се свлякъл на земята. Над тялото се извисила, като облак душата му и се понесла с белите си крила към небето, където е Отецът ѝ, където е истинската и вечна Обич.