Имало едно време...
Не, не, така не ми харесва!
Живеели нявга... о-о-о,
няма да пиша за червената шапчица и умрелия вълк!
Ще започна така, както 
сърцето каже, както нашепне...
Вижте се, аз съм тази, която обича!
Аз съм тази, която се врича!
Аз съм тази с капката надежда!
Аз съм тази, която за един живее!
А Ти си този, който обичам!
Ти си този, в който се вричам!
И Ти си моята капка надежда!
И да, Ти си този "един", за който живея!
Твоят е гласът, който искам да чувам...
Твои са ръцете, които искам постоянно да чувствам...
Твои са устните, които искам цяла вечер да целувам!
Но мисълта... само мисълта, че теб до мен те няма...
просто спира моя дъх, разсейва здравия ми разум !
И липсват ми онези дни, в които чувах твоя дрезгав глас,
онези дни, в които твоите ръце докосваха само моето лице,
липсват онези дни, в които устните ти само моите целуваха...
Живях и живея за тези дни... с мисълта, че някога ще е както преди
с някого друг... Виж ме, виж докъде стигнах!
Погледни в какво ме превърна... Виж как се мъча!
След време...
Ти нея изостави и стенеше моето име, обичаш ме...
Имам нужда от теб да живея... ти си моят наркотик...
Вече знам... и ти желаеш мен... един за друг сме...
Не навеждай глава, скъпи, когато те погледна...
не, недей се извинява... не си виновен... всеки търси разнообразие...
"Обичаш ли ме?" - "Да!" - това е най-важно!
И ето как две души заживяват заедно...
заедно сред есенната гора и падащите листа,
двама лежат... прегърнати из невероятна красота!
Сега живеят в приказка, приказка за любовта...