ПРИКАЗКА ЗА ЗМИЙСКА КОЖА, ПАДНАЛ ЗЪБ И БАНИЧКИ
-Бабо, бабо, виж какво има пред вратата!- децата изглеждаха доста възбудени, но не и изплашени.
- Може ли да е опасно, бабо?- попита Роси.
Баба им, разбира се, веднага остави айпада си и тръгна с тях да види какво толкова интересно са открили. Пред пътната врата се беше проснала стара змийска кожа, вероятно от опашката на някоя змия.
–Няма нищо страшно, това е просто стара змийска кожа. Змиите сменят кожата си веднъж годишно, защото стават по- големи. А тая навярно котката я е донесла!
-Ама тук е имало змия?- ококори се Виктор- Казах ли ти, Роси, че може да е опасно, а ти искаше да я вземем и да си я запазим за музея! Ами ако змията се върне и си я потърси?
Отскоро децата бяха решили, че ще си направят свой собствен музей и събираха разни камъчета, сухи листа и цветя, шишарки и какво ли не още.
-Няма да си я потърси, възрази братовчедка му, не чу ли баба какво каза, всяка година си сменя кожата! Защо да търси старата? Може да я вземем и измием и после ще помислим къде да я сложим!
-По- добре да я изгорим в печката, предложи Виктор, може да е омагьосана и да донесе проклятие на къщата!
-Не знам вие какво мислите, но аз май подозирам, че в нея се е скрила приказка...-замислено каза баба им. –Но каква ли ще е тя? А, сетих се, може да е за жената, която все злословеше за околните и не можеше и ден да преживее, ако не направи някого нещастен...Всички я наричаха Клюкарката, може и някога да е имала име, но никой не си го спомняше.
Ето я пред магазинчето на младия продавач на зеленчуци Светлин , когото всички наричаха Лампичката, защото косата му беше толкова руса, че в тъмното светеше като запалена лампа.
-Работиш ли, работиш, от тъмно до тъмно ти...Ама оная, дето мислиш да я вземеш за жена, още не се е надигнала от постелята! Родителите й така са я разглезили, че едно кафе не може да ти направи, камо ли къща да върти! То си е твоя работа, ама язък ти за труда , ще кажа и повече няма да говоря!
-Млъкни, жено, прекъсна я минаващият край тях мъж, ковачът Вилем, как не те е срам така да очерняш момичето! Не знаеш ли, че Карина е медицинска сестра и нощем дежури в болницата!
- Абе, дежури не дежури, ама и в къщи трябва да подхваща по нещо! Тя и твоята жена май...Не че ми е работа, ама много често прескача до пощата , откакто е дошъл новия пощальон, все писма и колети получава...
Вилем понечи да й отговори, но се спря навреме , махна с ръка и отмина. А Клюкарката продължаваше да трови деня на хората по пазара. Наклевети децата на доктора, че са брали сливи от градината на свещеника. А сливите дори не бяха узрели! Вървеше по пазарската улица с хитра усмивчица на лицето и постоянно надничаше тук- там да види нещо, което хората биха искали да скрият. Успя да притесни още и аптекарката, защото сподели с хората на опашката за лекарства, че прахчетата за гърло, които й дала, изобщо не й помогнали. Ама според нея и докторът , който ги предписал, бил мошеник и всички само се чудели как да й вземат парите. Хората уж не й вярваха, но все пак малко се разколебаха дали точно от тая аптека да купят лекарствата си. Така обикаляше цял ден насам- натам , а вечер се прибираше в къщи недоволна, че не е успяла да види с кого си говори хубавата певица от ресторанта или пък кой беше слязъл от колата на господин управителя на банката. Всъщност, нищо скандално не беше се случило, певицата говореше с импресариото си и подготвяше нов договор някъде из френските зимни курорти, а пък управителят на банката докара новата счетоводителка на цеха за детски играчки, която трябваше да запознае със сметките на фирмата. Но Клюкарката изобщо не мислеше така, просто си съчини разни уж любовни истории с намерението да ги пусне из пазара на другия ден.
През нощта сънува странен сън. Сънува , че пълзи по земята и влиза в къщите на хората , без те да я забележат. Така вижда всичко, което става там, дори нещата, които никой за нищо на света не би показал на други хора.
На сутринта, когато се събуди, дълго си спомня тоя сън , чудеше се и не можеше да го забрави. Не щеш ли, както си вървеше , видя покрай пътя една змийска кожа. Сигурно някоя змия беше я оставила наскоро, не беше много малка, но не беше и прекалено голяма.
„Ех, защо не мога да се събера в тая кожа, каза си Клюкарката, змията може да пропълзи навсякъде и да види всичко!“
Още не изрекла това и изведнъж краката и ръцете й изчезнаха, тялото й се издължи и се превърна в змийско, главата й завършваше с широка уста и в нея един отровен зъб! Без да се бави, пропълзя до змийската кожа и се намъкна в нея.
„Дотук добре, помисли си жената, вече превърнала се в змия. Сега трябва да пообиколя навсякъде и да науча всичко!“
Това не се оказа толкова трудно, времето беше топло и вратите и прозорците на къщите бяха отворени. Няма да казвам какво видя, защото това изобщо не е прилично, но тя наистина остана много доволна от новите си приключения.
„Сега трябва всичко да разкажа на пазара , на колкото се може повече хора!“
Само че как да стане това? Нима някой щеше да слуша змия? Всеки щеше да се постарае да я убие или пък да побегне от нея!
В това жената се убеди много бързо. Пък и вместо говор, от устата й излизаше само съскане!
„Зная толкова неща, а не мога да ги споделя!“, ядоса се злата жена, вече окончателно превърнала се в змия.
„ Нищичко не мога да кажа и на никого нищо не мога да сторя!“
Злобата и безсилието я задушаваха, просто не можеше да си поеме дъх , нито да измисли какво да прави.
Изведнъж се сети, че има отровен зъб! Не можеше да отрови живота на хората с клюки, но можеше направо да ги убие с едно ухапване!
„Сега ще видят те!“ , закани се тя и бързо- бързо запълзя към къщата на аптекарката, която щеше да е първа. Но изведнъж нещо се стовари точно зад главата й! Един ловец на змии беше я хванал със специалната си тояга с раздвоен край! Той силно я стисна зад главата, тя отвори уста и отровата й закапа веднага.
-А, не така! , каза мъжът, който беше слаб и жилав , с пронизващи ледено студени сини очи. Извади малък съд и събра всичката отрова в него. После я пусна в един здрав чувал, където съскаха още няколко отровни влечуги.
Тук му е мястото да кажа, че някога ,доста отдавна, хората откриха, че от отровите на змиите може да се приготви едно много силно лекарство , което беше в състояние да потуши и най- силната болка. Точно с тая цел ловецът на змии практикуваше опасната си професия.
И така, змията- клюкарка се отзова в един стъклен терариум , където я хранеха с мишки и от време- навреме изцеждаха отровата от зъба й. Но и на това дойде краят, защото един ден количеството беше много малко и мъжът недоволно поклати глава.
-Изчерпала си се вече, злобарке! Не искам да те убивам, но и да те пусна на свобода с тоя отровен зъб, не бива. Затова ще направя ето това!
И той взе малки клещи и с тях дръпна отровния зъб, който и без това вече се клатеше! След това изнесе змията навън, на поляната в задния двор на къщата си и я пусна на свобода.
„ Какво ще правя сега?, затюхка се змията. Без тоя зъб съм изгубена, дори храна няма да мога да си набавя, ни една мишка няма да мога да убия, какво остава за човек!“
Тогава усети необичаен събреж по цялото тяло. Сякаш кожата й беше станала огнена и трябваше да се освободи от нея на всяка цена!
Без да осъзнава точно какво прави, изпълзя между два камъка и започна да се провира през теснината . Никак не беше лесно, ожули се цялата , но постепенно сърбежът престана. Когато се обърна назад, кожата й беше останала от другата страна на камъните.
„Но какво ще правя , дори и с нова кожа?, запита се тя. , Без отровния ми зъб, сигурно всеки може да ме убие! Да можех да си върна човешкия облик...Никога няма да клюкарствам и говоря зад гърба на хората! Няма да ги наскърбявам и обиждам! Ще се постарая да поправя злините, които съм сторила. Само да можех...“
И изведнъж ахна! Какво беше това, май вече имаше ръце...И крака! Беше отново жена, само дето от охлузената й кожа течеше кръв. Вече щеше да е възможно да поправи злодеянията си.
Но когато тръгна по пазара, никой не искаше да говори с нея. Хората я заобикаляха или изобщо не й отговаряха. А един музикант, който свиреше с устна хармоника на ъгъла на зеленчуковата борса, направо й се сопна:
-Махай се оттук, грозна клюкарке! На толкова хора напакости, още ли търсиш да направиш нещастни? Заради тебе мнозина се изпокараха в семействата си , а някои дори се разделиха с половинките си! Има дори един случай, когато баща изгони сина си!
- Но аз...вече няма да правя така! Искам да се извиня и да поправя злото, което сторих!
- Елате с мене, госпожо! – чу изведнъж познат глас и видя ловеца на змии, който сега не носеше тоягата си с чатала.- Искам да ви покажа нещо!
Повървяха малко, докато стигнаха до неговата къща. Там той й даде няколко плика с конфети, с които хората се засипваха, когато празнуваха по улиците на големите празници.
-Но за какво ми е това? – попита тя.
-Вземи го и разпръсни конфетите по пазара, в училището и навсякъде, където има хора. След това ела пак при мене.
Зачуди се жената, но нищо не каза, нали вече щеше да е добра и да поправи всичко. Не знаеше как точно ще стане, но послушно изпълни каквото се искаше от нея. Разпръсна конфетите из целия град, а хората се чудеха, нали денят беше съвсем обикновен , а не празничен? Помислиха си, че може би жената не е съвсем наред с главата, но тя им се усмихваше, усмихваха й се и те, беше почти като на празник. А тя, след като свърши, бързо се върна в къщата на ловеца на змии. Тя още не знаеше, но той беше не само такъв , а много силен магьосник, който наказваше прегрешилите по много особен начин, така че веднъж завинаги да разберат какво са сторили и да не го повтарят.
-Ето, господине, каза Миранда, така се казваше жената и някои май вече си спомниха името й, и показа празните пликове.
- Добре, много добре! А сега върви и ги събери обратно!
Смая се жената. Как така ще събере обратно миниатюрните хартиени кръгчета, та те са хиляди и разпилени по целия град!Опита се да обясни , но магьосникът поклати глава .
-Трябва вече да си разбрала какво искам да ти кажа! Много е лесно да разхвърлиш в целия град клюки, лъжи и злобни подмятания, но как можеш да ги върнеш обратно? Те са също като хартиените кръгчета , вятърът ги разпилява, дъждът ги мокри и водата ги отнася...
Миранда наведе глава . Едва сега осъзна, че нищо не може да поправи, нищо не може да върне назад...Но изведнъж се усмихна.
-Но господине, ами че хората се усмихваха, когато ги поръсвах с конфети! Радваха се, като че ли беше празник! Може би...
-Може би трябва да започнеш съвсем отначало, Миранда!
Да започне отначало! Но как? Дълго мисли, блъска си главата как да постъпи, че хората да си променят мнението за нея. И накрая го измисли!
Не спа цяла нощ, преся половин чувал брашно, замеси в един казан тесто и направи няколко тави банички. На сутринта отрано започна да се приготвя.Облече си пъстра пола и червена блуза, разпусна дългата си червеникава и ситно къдрава коса, завърза я с розова панделка, после си сложи сините стъклени обеци, подарък от покойния й съпруг, огърлицата от също така сини стъклени перли, малко червило и руж на бузите и ...
Изведнъж се превърна в хубава млада жена, каквато си беше преди да започне да се занимава с клюки!
Сложи на количката, с която пазаруваше, баничките, зави ги с дебела завивка за да ги запази топли , тръгна към пазара и по пътя от време навреме викаше:
Хората отначало не обръщаха внимание, бързаха да отидат на работа, но топлата миризма на печени банички скоро ги настигна и им напомни, че още не са закусили. Започнаха да се спират пред Миранда и да купуват. А тя с усмивка завиваше баничките в салфетки и им ги подаваше:
-Заповядайте, господине! Ето и вашата, госпожо! А вие няма ли да си вземете?- едно бедно момче, стиснало ръката на сестричката си, стоеше настрани.
-Не, госпожо, ние не сме гладни, промълви то.
- Защо лъжеш госпожата, гладни сме, много сме гладни, но нямаме пари!- почти изплака малкото момиченце, което не можеше да крие нищо.
При тия думи сълзите на Миранда потекоха от очите й. Без да каже дума, уви две банички и ги подаде на децата, въпреки протеста на момчето.
А хората от опашката се развикаха,че те ще платят баничките, всеки искаше да помогне на бедните деца, които скоро бяха останали без баща.
-Не, не, възпротиви се продавачката, те сами ще ми платят.
-Но как?- погледна я плахо момчето
- Тези банички струват точно две усмивки! Можете да се усмихнете, нали?
И преди още да е свършила, децата се усмихнаха широко, а и хората около тях.
-Чуйте всички- продължи жената, която беше сторила толкова злини – Днес ми е първия ден и затова баничките за всички струват по една усмивка!
- Но как така, възпротивиха се хората, вие толкова сте се трудили , госпожо, не сте спали цяла нощ...
Тя понечи да им каже коя е всъщност, защото никой не разпозна в нейно лице омразната клюкарка. Но някой я хвана за рамото и й направи знак да замълчи. Беше магьосникът.
Така започна новия живот на младата жена. Скоро всички я познаваха .
И така нататък, и така нататък...Приказката може вече да свърши, всеки е доволен и всички са закусили! А миналото не е важно щом човек си е взел поука и е започнал нов живот... А вие закусихте ли?
© Neli Kaneva Все права защищены