От пепелта и овъглените останки, от праха и жаравата като златни саламандри могат да се възродят миналите години, младите години; въздухът ухае на рози, бялата коса става гарвановочерна, бръчките изчезват; всичко се възвръща към семето, бяга от смъртта, връща се към изворите си; слънцето изгрява на западния небосклон и залязва сред величествения изток, луните се изяждат обратно на обичая, всичко влиза едно в друго като китайски кутийки, зайците – в шапките, всичко се завръща към свежата смърт, към семенната смърт, младата смърт, към времето преди началото.

                                                             Рей Бредбъри, „Гръмна гръм“

  Изтъркули се зимата над Клисура, поомекна, разтъжи се, даже се малко просълзи със ситни дъждове над Зли рид, но още не искаше да си ходи. Мъчно ù е за там, където отиват отминалите сезони, ще ù се да си отпочине малко от бурите и виелиците. Пресипнала е от вой в комините и да е все с продрано кожухче от ледените ветрове, а пак не иска да си тръгне! То, и да тръгне, къде ще ходи? В другото полукълбо. А там – пак много работа, и ни минута отдих – пак трупане на снегове, вдигане на вихрушки, пързалки за децата, бял, пухкав юрган за семената… Заинати се като добиче бялата хубавица, закатери се към върха, насъбра смуглите облаци около себе си като глутница свирепи кучета и кога стигна горе, пое си дъх и смълча цялата планина. После въздъхна с половин гърло, а то – буря нечувана и невиждана: фучи леденият вятър, песен страховита напява и сковава всичко по пътя си!

  И стегна Клисура един неочакван студ – току преди пролетта да раззелени крехките клонки на дърветата в Усойна гора и да потекат надолу веселите разпенени ручеи. Дръпна се назад добрата гостенка, отстъпи на бялата си посестрима – да се поналудува още малко.

  Натрупа две педи сняг – даже и около Вълкановата къща, където сняг не се задържаше. Наизлязоха дечурлигата, наизвадиха шейните и тръгнаха да играят в снега и да се пързалят. Сред накачулените със снежни калпаци и покрити с рунтави бели ямурлуци къщи не беше видно вече коя е на потомците на Вълкан – чудния кавалджия.

  Вихърът от дъха на Зимата бръсна леко върха на хълма, дето е къщата, пофуча из дворовете по склона, помота се из калдъръмените наклонени улици, покри ги с лека, но здрава кора, спусна се покрай овършания бостан към Студеното кладенче на завоя, заледи бистрата му вода и отмина към Долната махала.

   Запуши Зли рид като стар дядо с лула – пухти и се отърсва от сипещия се неспирно сняг.

  – Тая година започна и завършва със сняг, на берекет ще е! – каза леля Русана и се отдръпна от прозореца. – Ама дано Златинка и татко ù не закъсат някъде по пътя, зер много наваля!

  Навън дядо Господ хвана зимата за юларчето и я подкара нагоре, към Бели рид. Отдръпнаха се снеговете, зачерня влажна земята, разтопиха се заледените клони на дърветата, под стрехите на клисурските къщи запяха капчуци. Върза белобрадият дядо леденото си добиче за една трънка на върха, близо до висока, гола канара. Замахна с остена и разгони снегоносните облаци. Под тях светна модро небе, показа се слънцето и огря зажаднялата за ласка и топлина планинска земя. 

  Удари дядо Боже с тояжката си по скалата горе и оттам изскочи Пролетният дух – рошав, сънлив и с миналогодишна слама в зеленикавите разпилени коси. Побутна духа дядо Боже надолу към долината и той неохотно заслиза към горите.

  Мнозина клисурчани бяха виждали всяка зима белобрадия благообразен и попрегърбен старец да натиря вихъра, който приличаше на бяла магаричка с опашка като настръхнала и обрасла с ледени бодли висулка нагоре по стръмните склонове на Бели рид. Щом помъкнеше инатливката натам, зимата си отиваше и в планината идваше пролетта. Някои пък виждаха в бялата пушилка не старец с магаричка, а чудна хубавица в бели одежди и се кълняха, че им махала с ръка. Но никой не се осмеляваше в това вълче време да се качи горе и да провери, чии очи виждат по-вярно.

  Не дойде Златина тази година в Клисура, не дойде и следващата. Удари страшната вирусна пораза, след нея далечната, но не по-малко ужасяваща война, и макар и двете злини да подминаха селото, омърлушиха се и изгубиха присъщата си ведрост и спокойствие клисурчани. И странно, сякаш урочасани от зли очи, не виждаха вече планинците нито бялата магаричка, нито белобрадия дядо да катерят Бели рид напролет и да гонят облаците от Зли рид. Не се мяркаше и бялата хубавица. Чувстваха се клисурчани, сякаш са загубили нещо ценно – някакво незнайно сетиво, което преди са приемали като даденост, и което сега им липсваше.

  Заизнизваха се година след година. Войната отшумя, но остави горчив привкус в душите на волните планинци. Златина завърши с отличие Езиковата гимназия в Слънчевград и в един прекрасен есенен ден се обади на леля си да ù съобщи радостна вест – приета е да учи литература в Италия, в Бергамския университет.

  И пак годините потекоха като пълноводен поток, а телефонът и Интернет бяха единствената връзка на лелята с племенницата ù.

  И ето че най-после Златинка се обади да съобщи, че идва в Клисура. Беше предпоследна година в университета и имаше ваканция. Щеше да доведе и съквартирантката си – китайка, която вече беше завършила и работеше в някаква лаборатория в Бергамо. Азиатката със странното име Илинда учеше български и искала да види Клисура. А брат ù бил женен за българка, чиито деди били някъде от околностите, така каза Златина.

  „Малък е светът“, си рече лелята и зачака с нетърпение скъпите гостенки.

  Посрещна ги на двора във Вълкановата къща, ала със свито сърце. Имаше тя някакво непонятно предчувствие и за първи път не можеше да определи – за добро ли беше или за зло.

  Прегърна Златина и не можеше да ù се нарадва – източила се, лицето ù вече не по детски пухкаво и кръгло, а поиздължено и сериозно, очите – внимателни и спокойни, но сияеха със същата ясна слънчева светлина, както преди.

  Девойката с нея беше висока и слаба, с дълга черна коса, в дънки,  яркозелено яке и с туристическа раница на гърба. Тя протегна ръка към Русана и каза с гърлен, малко сипкав глас:

  – Добър ден, приятно ми е, аз се казвам Илинда!

  – Че ти си наше момиче, щом се казваш така! – възкликна лелята.

  – Илинда е християнка – каза бързо Златина. – Православна. Разболяла се  като малка, когато била на екскурзия с родителите си в София. Припаднала в една църква, имала температура и изгубила съзнание. Една бабичка в църквата се притичала и преди някой да успее да реагира, я напръскала със светена вода и ù викнала: „Кажи: „ Отричам се от Сатаната!“ Никой не я разбрал, но Илинда, която била едва петгодишна, повторила думите и, лельо, представи си – без никакъв акцент.

  – Кръстила я е бабичката! – прошепна лелята.

  – Да! Дотичал свещеникът и започнал да се кара, защо не е искала съгласието на родителите ù. А на Илинда нищо ù няма, сякаш не лежала допреди малко полумъртва на пода. Станала и поискала вода. Бабата казала: „Тя умираше, нямаше време.“ Майка ù и баща ù били толкова радостни, че дъщеря им се съвзела, че не се разсърдили. Казали: „Тя е зачената в София, на Илинден. Днес също е Илинден. Смятаме го за знак“. След години Илинда се покръстила, вече официално.

  – Само потвърдих кръщението на бабичката – каза девойката и погледна Русана с необичайно светлите си очи.

  Лелята беше поразена от цвета им – сякаш съставени от хиляди малки разноцветни кристалчета, но преобладаваха синият и зеленият цвят.

  Русана ги въведе в къщата. Китайката с любопитство се оглеждаше. След обяда Златина седна до леля си, която се готвеше да тъче на стана.

  – Лельо, разкажи ни приказка!

  – Уу! – възмути се лелята. – Голямо момиче си станала, а още искаш приказки!

  – Всъщност вече не искам. Явно съм пораснала. Заради нея – посочи Златина китайката. – Да чуе  твоята цветиста и благозвучна българска реч.

  Двете се настаниха на миндера до стана и се приготвиха да слушат.

  – …И тогава магьосникът се превърнал в огромен мях, който щял да погълне всичко. Но на русалийката ù било останало още едно желание. Тя сложила пръстена на ръката си и си пожелала магията да изчезне от целия свят. И всичко се изпарило – магическите същества, чудовищата с рога и опашки, ангелите с бели криле и ореоли над главите. Останали само хората. И нямало вече вълшебство под небето. Но от разпиления гердан на царица Гордяна не всички бисери станали на камък. Герданът бил направен за нея от Вернуш и Перкун и криел неподозирани сили. Казват, че останали два – един непрогледночерен и един златистобял. Търкулнали се някъде и се изгубили. И че това били всъщност очите на птицата, която представлява нашата Вселена. Според други, Вселената ни е пеперуда с едно черно и едно бяло крило и на тях –  очи като на нощната птица сова – и пак едното бяло, а другото – черно.

  – Вселената е като нашата Илинда, има хетерохромия! – засмя се Златина. – Лельо, знаеш ли, че в университета съквартирантката ми е обявена за студентката с най-красивите очи за всички времена?

  – И който намери изгубените бисери – продължи лелята, като се взираше изпитателно в Илинда, – ще може да върне магията в нашия свят. Но трябва да знае кога и къде ще стане промяната. И трябва да избере само единия бисер – белия или черния. Той ще го отведе в Света на Мрака или в Света на Светлината. Като в приказката за белия и черния овен – ако юнакът скочи на белия – отива в Горната земя, ако не улучи и скочи на черния – отива в Долната. И да знае: не винаги черното е лошо, а бялото – добро.

  – Говориш така, като че ли вярваш в тези легенди, лельо! А ти самата ми казваше, че всичко това са само приказки. Че има само хора и нищо друго.

  – Така е, детето ми. Преди вълшебствата – и лошите, и добрите, са били отвън, отделно от хората, а сега са вътре – тук и тук! – докосна тя челото и гърдите си отляво. – И не се знае кое е по-добре – дали да са видими и ясни, за да можем по-лесно да изберем да воюваме с тях или да ги приемем, или да са скрити в душите ни, където борбата е много по-трудна. Но всичко ще излезе наяве в съдния ден – тия, дето са имали зли помисли, ще имат знака на Звяра на челото си, а тия, дето са вършили зли дела – на ръката си.

  – Добре, лельо, разбрахме! Сега ние ще излезем навън, ще покажа селото на Илинда. Ще се върнем за вечеря.

  – Благодарим ви за прекрасната и поучителна приказка, госпожо! – каза китайката и се поклони почтително.

  – Леля ти е забележителна жена – каза Илинда, след като излязоха.

  – Не ми казвай, че вярваш на фантасмагориите, които разказва! Тя е много сладкодумна, но това са измислици!

  – Възможно е! – съгласи се китайката. – А сега ще ме заведеш ли до „Глухите камъни“? Всичко което ми разказа, ми звучи, сякаш някога съм била тук. Или съм сънувала това място.

  – Уф! Добре! Откога си ми заповтаряла: „Глухите камъни“, та „Глухите камъни“! Защо въобще ти споменах за тях! Далече са! Ще се свечери, докато стигнем!

  Катериха се нагоре почти половин час. Златина смътно си спомняше пътя до старата черква „Св. архангел Михаил“, която се намираше в същата местност. Често се спираше, оглеждаше се, колебаеше се накъде да продължи. Накрая Илинда не се стърпя, отстрани я деликатно, но настойчиво, изпревари я и тръгна толкова уверено, че девойката не се възпротиви, а се остави да бъде водена.

  Накрая стигнаха до входа на обширна пещера, във вътрешността на която се виждаха множество нацъфтели перуники. Недалече, на фона на тъмните скали, се очертаваше силуетът на църквата „Св. архангел Михаил“.

  – Искам да набера букет за леля ти – каза Илинда.

  Златина се беше изморила и не пожела да влезе в пещерата. Седна на един камък отвън и се загледа в спускащото се зад сините планински зъбери поруменяло слънце.

  След малко Илинда излезе. В едната си ръка държеше наръч разноцветни перуники, а другата беше стиснала в юмрук, сякаш беше открила съкровище.

  – Намерих ги! – каза развълнувано тя и отвори дланта си. – Намерих очите на Вселената.

/Следва/