ПРИМЕРИ ИЗ АНТИЧНОСТТА

(из цикъла "Неочаквано тропически нощи")

- Никос, уморих се!

- Да се прибираме ли, Елени?

- Да, пък и нали знаеш… в стаята те чака тежък труд!

- О, скъпа, аз обичам този труд – не е като да превивам гръб пред американците в банката!

- Добре, покажи ми тогава какъв си работник!...

- А и утре можем продължим разглеждането, така че…

- Скъпи, мислех, че утре ще пазаруваме сувенири на Капалъ-чарши?

- Да, имаше такава идея, но днес не успяхме да видим „Света София”!

- Видяхме я отвън и според мен не се отличава особено от Ротондата в нашия Солун!

- Скъпа, как можеш да кажеш такова нещо! Мащабът е съвсем  различен, а и в нея били запазени уникални древни мозайки!...

- Никос, не си ли виждал достатъчно древни мозайки из музеите в Солун?

- Елени, нужно ли е и на сватбеното ни пътешествие да се държиш като пълна селянка?

- Селянка, подир която се влачеше като куче с изплезен език! 

  Двамата усетиха, че се повишили тон повече от допустимото, когато забелязаха, че съседната двойка, надвесила се през перилата на моста над Златния рог, е вперила погледи в тях. Бяха пълни също като детето си, което с безразличие смучеше близалка в количката между тях. „Пешо, тези гърци”, каза жената, „имаш чувството, че като говорят, винаги се карат!” „Мими, май  че тези двамата наистина се караха!”, отвърна мъжът.

 Никос не разбираше езика, но реши, че трябва да е славянски. „Ако са руснаци – пак добре”, помисли си той, „но какъв ужас, ако сме станали за смях на някакви си българи!”

- Аз си тръгвам! – фръцна се Елени. Никос нямаше друг избор освен да я последва.

По пътя до петзвездния хотел с идеален изглед към Златния рог двамата мълчаха. „Заради едно пазаруване, да ни развали вечерта! Жените са толкова себични и посредствени!”, с горчивина си мислеше Никос.

  Влязоха в стаята в пълно мълчание. Елени започна да разкопчава копчетата на гърба на бялата си лятна рокля, опъната до скъсване от тежките ù, но стегнати гърди. Всеки път, когато сваляше сутиена ù, Никос изчакваше няколко секунди, за да свикне с гледката, която винаги го поразяваше като някакво откровение. Не можеше да повярва, че са истински – формата им беше прекалено съвършена - все едно Творецът без никакъв компромис бе приложил Златното сечение при проектирането им. Те бяха – да, нека си го кажем – по-красиви и от Партенона! Но за разлика от него – принадлежаха на Никос. Всъщност, технически погледнато, си бяха на Елени, но след сватбата Никос смяташе, че това е едно и също. В което обаче, както веднага ще видим, той горчиво се лъжеше…

  Никос се пресегна, за да помогне на Елени в разкопчаването, но тя го удари през ръката – неочаквано и доста болезнено. Изненадан, той отдръпна ръката си, но после промени тактиката и реши да играе ва банк – обгърна нежно гърдите и  я целуна зад лявото ухо. Поне до този момент това винаги бе водило до победа, дори и след най-яростните спречквания. Отдавна бе установил, че зад лявото ухо се намира най-чувствителната и ерогенна зона след… е, знаете къде!... Но уви, Елени подскочи като опарена, хвърли му изпълнен с омраза поглед и се заключи в банята, след което пусна водата.

  „О, Боже! Това е втората вечер от сватбеното ми пътешествие! Какво направих, за да заслужа това? Изтърпях почти година на сухо, докато я ухажвах! Получих тялото ù чак след официалния годеж! Изтърпях и най-страшното – умопомрачителната и най-вече разорителна сватба в родната ù  Едеса, като през цялото време се усмихвах на роднините ù – не по-малко от 250 души! И за какво? За да ми затръшва вратата собствената ми жена! Която ми се е обещала пред олтара!”

  Никос пусна телевизора, но веднага го спря. Нямаше никакви признаци Елени скоро да излезе от банята. Пък и да излезеше – какво щяха да правят? Да си легнат, опрели гръб о гръб и да се правят на заспали, а той да мисли, че вълшебните ù гърди са там, на една ръка разстояние, но няма право да ги докосне? Тази мисъл му беше просто непоносима!

  Никос затръшна вратата на хотелската стая и тръгна по плюшения килим на безкрайния коридор. Огледалата отразяваха образа му – черна коса, пламенен поглед, правилен гръцки нос, мускулести ръце. Той можеше да има всяка жена!  Може би дори и… всеки мъж, не че това го интересуваше.

  Никос се спусна бавно надолу към кея, от който тръгваха пътническите корабчета. В главата му се въртяха спомени, всичките свързани с Елени. Как се запознаха в солунския клон на Ситибанк. Как не можеше да откъсне очи от гърдите и нежната извивка на ухото ù. Каква възбуда изпита, когато я заговори и чу за първи път отблизо чувствения ù леко пресипнал глас. И как тя беше нищо в сравнение в възбудата, която го връхлетя два месеца по-късно, когато на една маса в Starbucks тя шепнешком и с дяволита усмивка му сподели, че още е девствена…

- Никос, Никос! Ти ли си, приятелю? – един мъжки глас го извади от унеса му. Никос се извърна. В първия път не можа да познае младия мъж, но после се сети – това беше Алексис, негов колега от службата. Двамата бяха работили заедно около година, после Алексис го преместиха в атинския клон на банката. Никос малко му завиждаше, но пък след това при тях постъпи на работа Елени…

  Алексис го застигна  и сърдечно разтърси ръката му. Никос забеляза, че приятелят му е някак променен. Като че ли бе станал по-красив – косата му беше ненатрапчиво изрусена и очите му – не се виждаше добре в тъмното – но като че ли бяха деликатно подчертани с нещо. „Какво пък”, помисли си Никос, „нали му отива?”

- Какво, и ти малко до Истанбул?

- Ами да, всъщност… на сватбено пътешествие!

- Хахаха! Само до Истанбул ли успя да стигнеш? Но знам, знам, няма как – с тези одитори от Щатите, които дойдоха посред лято, Господ да ги убие!... Е, честито, а… булката?...

  Никос изсумтя.

- Ами, малко се поспречкахме!...

- Вече!? – с театрална изненада възкликна Алексис.

- Абе то е една глупава история, ама…

 - И значи тази вечер няма да… консумирате брака си? – помръдна вежда Алексис.

- Така изглежда! – примирено въздъхна Никос.

- Ц-ц-ц-! Жени, жени… Лоша работа!...

- А ти, как си с жените?

- С жените ли? Нека да се качим на корабчето, ще ти обясня… - с неопределена усмивка каза Алексис.

  Корабчето се отдели от кея и с басово боботене се плъзна през Босфора. Наоколо сияеха безбройните светлини на Истанбул, отразени в спокойните му води. Във въздуха се прокрадваше намек за вечерна прохлада, носеща облекчение след непоносимо жежкия августовски ден.

  Никос усети как топката от обида, заседнала в гърлото му, постепенно се топи, как забравя за онзи последен поглед на Елени, преди да влезе в банята.

  С Алексис бяха облегнали лакти на борда и гледаха към отдалечаващия се европейски бряг. На Никос внезапно се стори, че там остава нещо, което всъщност никога не е желал. До него беше човек, който го разбираше и който не дрънкаше глупости. Когото нямаше нужда да опипва по гърдите в тъмното, просто защото има право на това. 

- Всъщност, Никос, сигурно от едно време го знаеш, но аз съм гей. Или не – ще кажа „хомосексуалист”, защото мразя тази глупава английска дума, която унижава нашите горди чувства и ги превръща в някакъв нелеп водевил.

  Никос погледна към колегата си. Да, трябваше да се досети. Сигурно друг път би изпитал някакво отвращение, но сега съзнанието му тънеше в някакво сладко вцепенение и тази новина му се струваше най-естественото, най-правилното нещо.

 - Да, приятелю, аз не се срамувам от това, което съм. Нямам от кого да го крия. Не и след като се преместих в Атина. Там ние имаме своето място и никой не ни сочи с пръст. Там… просто е друго.

- Наистина ли? – попита Никос, колкото за да каже нещо.

- Да. Знаеш ли, хомосексуализмът има сериозно място в нашата култура.  Естествено си спомняш – ерудит като теб! – че за Платон признанието на хомосексуалната любов отличава елина от варварина и  демократичната държава от деспотичната. Нашите деди са разбирали, че тази любов е по-висша, защото е любов между сродни души, свободна от профанната необходимост да продължиш рода. Сериозно – именно хомосексуализмът е онова, което отличава човека от животното!

  Никос гледаше към отдалечаващия се бряг. Какво му говореше Алексис? Сваляше ли го? И дори да беше така – за първи път не му се налагаше той да сваля някого, влагайки в този процес скъпоценно време и пари.

- Ето ти още един античен пример! – разпалено продължаваше Алексис – Горд македонец като теб не може да не знае, че най-великата войска на всички времена – най великата! – е македонската фаланга на Александър Велики! Защо, питам те, защо? Ами то е ясно - Александър е поощрявал любовта между своите войници. Това им е давало превъзходство пред враговете, защото са влизали в битка с любов, готови да жертват всичко един за друг, а не с мисъл за дебелите си жени и рояци сополиви деца, които са оставили някъде на хиляди километри… Какво ще кажеш, а?

- Впечатляващо! – каза Никос и усети, че в душата му се ражда някакво странно въодушевление.

- Ние сме навсякъде, Никос! Нищо, че понякога се крием. Виж онези момчета! – Алексис посочи двама младежи, облакътени недалеч от тях, които си шепнеха нещо на турски, долепили глави. – Да, те са от нашите! – Единият от младежите обърна лице към Алексис и му се усмихна почти незабележимо под лунната светлина, макар че едва  ли разбираше думите му.

- Слушай, Алексис – каза Никос – наистина ли в Атина всичко е различно?

- Разбира се, приятелю, това е Атина – люлката на цивилизацията!

- Ще ми се и аз да работех там. Но Елени не иска – казва, че е прекалено горещо и шумно. Нали е от Едеса – за нея Солун е достатъчен!

- Ами… нека си живее тогава в Солун. А колкото до твоето преместване – знаеш ли и сред американците има доста от нашите. Мисля, че ще успея да ти го уредя…

  Алексис прехвърли ръка през кръста на Никос, който се поколеба за миг и после отпусна глава на рамото му…