Приятелството

Колко хиляди пъти през живота ми са ме питали: "Кой ти е най-добрият приятел?" ... А аз всеки път усърдно се опитвам да развивам моятa теория, че за мен това почти не съществува. Имам скъпи за мен хора, които много уважавам и много бих дала за тях. И винаги ще продължавам, колкото и да съм наранявана...
Всеки път, когато се обърна назад, зад себе си виждам хиляди образи - такива, с които се запознавам и никога повече не виждам; такива, с които се виждаме на по едно кафе и до там; такива, дето се събираме в компания и след време всеки е по своя път... Всеки път, когато излизам, майка ми ме пита с кого излизаш? И аз всеки път - с приятели... И тя веднъж ме спря и ми каза: "Помисли си, дали найстина си ти приятели." И аз знам, че не са, но от някакъв навик си казвам - приятели. С един приятел, на който много държа, веднъж разсъждавахме колко са хората, които биха ти помогнали в труден момент. И едвам успяхме да ги съберем на едната ръка. Може би наистина рядко вече се срещат приятели, може би времената са такива и всеки трябва да си се оправя сам. Но аз не мога и си признавам, че в определени моменти, когато съм тъжна, имам нужда от човек до мен. Трябва да има някой, на когото да се обадя по всяко време, във всякакво настроение и той винаги да е до мен. Когато съм тъжна - да ме развесели; когато съм весела - да може да ме разплаче; когато ми е скучно - да бъде забавно.
Може би в живота си аз намерих своя сродна душа, наистина -  страхотно момиче. Не смея да кажа: "Най-добра приятелка", защото просто не искам. А на днешните тийнове вска втора дума им е Best Friend. Хаха, щеше да е хубаво, ако е така. Но не е. И с тази моя душичка съвсем случайно се запознахме. Всъщност, по стандартен начин: в един клас сме. Постепенно разбрах, че тя найстина е до мене в доста моменти, дори не всички. Но се опитва. И успява. Тя наистина е прекрасна -плача на нейното рамо, успокоява ме, ако искам да ме развесели - успява, съветва ме, когато трябва, апострофира ме в мойте си глупости... Така и аз по същия начин. Естесвено, аз я приемам с нейните недостатъци, защото никой не е перфектен. Има неща, които не харесвам в не, да, и тя ги знае. Но аз не искам да се променя заради мен, защото все ще има нещо, което няма да ми харесва. И трябва да се науча да я приема такава, каквато е. Тъй като аз съм супер изнервен човек, това понякога е пречка между нас. Може би, защото се впрягам твърде много, отивам твърде надълбоко. Но аз й казах, че съм таква. И въпреки всичко, когато сме се карали, после винаги сме сядали на по кафе - говорим и разсъждаваме за случилото се. И оправяме нещата. И точно това мене ме прави щастлива - че имам човек до себе си, че дори и да се скарам с него спокойно ще седнем една срещу друга и ще изясним всичко. Щастлива съм, защото времето, прекарано с нея е прекрасно и защото никога не ме е предавала. И защото винаги мога да й кажа всичко. Дори да ме упрекне, ще ме изслуша. Дори и малките неща ме првят усмихната - да ми каже едно "обичам те!"
Тя непрекъснато ми прави комплименти и ми изтъква недостатъците, което за мен е добре - да разбирам повече за себе си, да осъзнавам какво съм всъщност, как ме възприемат хората.
Това е за моята истинска приятелка и за моите възгледи. Имам и някои други хора, на които супер много държа и уважавам, но те са на малко по-заден план. Имаше едно много хубаво стихотворение на Таня Чимбулева:
"Приятелството трудно се открива -
до него водят хиляди сълзи...
Защото всичко истински красиво
изстрадва се, преди да се роди."