Отворих очи и нежните слънчеви лъчи ме пронизваха през прозореца. Сънувах ли? Беше ли реално всичко това, което ми се случи? Лежах на студеното легло в бялата болнична стая, когато при допир с неговия глас ме побиха тръпки.
- Ето, че пак отвори очи, не вярвах, че ще оцелееш в тази битка, Анн. – усмихна ми се той лъчезарно и несъзнателно показа двата си издължени остри зъба.
Замълчах и потънах в мисли. Спомних си колко нежен беше допирът с ледено студените му меки устни. Сърцето ми за пореден път заби лудешки, опитах да си поема дълбока глътка въздух, но усетих тръпнеща болка в гърдите си. Той посегна и целуна челото ми. Забеляза, че опитах да се отдръпна и направи онази смутена, но толкова прекрасна гримаса на лицето си.
- Дейвид, вече нямаш дълг към мен, изпълни всичко, което те задържаше тук. Спокойно можеш да си вървиш. - казах аз с думи, на които не можех да повярвам, думи, от които ме болеше.
- Анабел, мислиш, че бях до теб само, защото трябваше ли? - спря той, сякаш чакаше моя от ...