Павлето махна с ръка и си тръгна.
   Шумна и весела беше карнавалната седмица през февруари. Дюкяните бяха отворени, учрежденията работеха. Личеше си, че е празник. Една година беше минало, но всичко беше по старому. Градът и хората бяха почти същите, освен ония, които  бяха си отишли от този свят, а и ония, които бяха дошли.  Откриха зимната пързалка. От стръмната улица "Бунарджик" се спускаха казаците. Зрелището започваше от сутринта, та чак вечер, до тъмно. Бунарджика не беше никаква улица. Цялата в дупки, без калдъръм, така да се каже, забравен, изоставен сокак. Точна срещу тепето беше купището за боклук. Пързаляше се мало и голямо. Чуваше се весела глъч. По улиците нямаше лампи, нито прожектори. Само фенерите мъждукаха или се показваше светлият сърп на месечината. Да се качиш на шейната и да полетиш в приказния свят на мечтите, беше голямо удоволствие. Не се искаше нищо от летящия в шейната. За децата беше определено голямо място. Нещастия почти не ставаха. Само някой навехнат крак или ръка, охлузен сурат , спукана глава, съдрана дреха. Зрители билюк. Малчуганите пулеха очи, подсмърчаха и триеха посинелите си нослета с опакото на ръкавите си. Така, докато пристигаше майка им и ги поведеше към къщи. Там хапваха до насита и накрая клепачите им натежаваха и те бяха вече в леглото.
   Като изкусен майстор на шейната се славеше Шаиб - турчинът. Подвиваше нозе на седалката, на която вместо черга, имаше парче кожа от черно агне. Вълнено шалче, здраво завързано, обгръщаше червения фес, щото можеше да го отнесе вятърът. Той натискаше с лявата си ръка задната страна на казака, а с дясната опъваше въжето, което беше кормилото му...
   Незабравими бяха зимните дни за млади и стари. На пързалката времето минаваше бързо.
   На утрото, след вечеринката, Павлето отиде с неохота на работа. През цялото време беше неспокоен. Явно, нещо го глождеше. С Вяра не си дадоха дума да се видят наново. След работа той се прибра вкъщи. Облече новите си дрехи и забърза към Цар Симеоновата градина. Тръгна по централната алея  и стигна до езерото с лодките. Отдалеч зърна бюфета. Над дебела колона, забита дълбоко в тинята, се издигаше дъсчена постройка. Лицевата ù страна беше с остъклена рамка. По няколко дървени стъпала, преградени  в двете страни с парапет, се слизаше при лодките. Той спря близо до езерото и се загледа в синкавите му води. Утре беше неделя. Няма ли да се види наново с Вяра. Гледаше с жаден поглед. Всичко беше само една мисъл, която се плъзна по гърлото му и сякаш го запуши.
Следва продължение
казаците - малки шейни
сурат - лице