Момъкът често ходеше у Алито. Голяма тертеплийка беше старата. Какви баклави, бурма бюрек, кадаиф и кадън гьобек правеше. А катмите и палачинките ù не можеше да прави никой като нея. Правеше ги от рядко тесто и ги печеше на сач  (подница). При обръщането им тя влагаше особена вещина. Стисне здраво дръжката на сача, подхвърли катмата нависоко, тя се преобръща във въздуха  и - пльос - на дъното на сача. Голяма челяд имаше Алдъз - майката на Алито. Осем момчета и едно момиче, красивата Сибел. Всички завършиха основното си образование и продължиха  в рющието (турското училище). Добри деца бяха. Сутрин отиваха заедно на училище, но когато се връщаха, вървяха две по две, водеше ги учителят им. На обед ядяха в училище. Не им омръзваше коматчето хляб и парченцето сиренце. След школото спираха на малкия мегдан. Учителят им казваше нещо и те, без да вдигат много шум, се прибираха вкъщи. 
   Павлето присъства на празника, който беше най-голям за турците. Наричаше се  сюнет (обрязване). Един от синовете, Мустафа, беше на възраст, когато трябваше да го обрежат. Бяха събрали още няколко момчета от махалата. Сюнетчията правеше операциите. Гърмеше даул, пищяха кларнети, играеха кючек, тракаха зилове, извиваха маанета. Всичко това беше, за да отвлекат вниманието на децата. Ритуалът беше свършил. Облякоха ги в бели ризи, накичиха ги с мукавени корони, а на някой бяха залепили на челото златни звезди от варак. Купуваха и различни лакомства, даваха им каравелчета (монети от 1 стотинка).  Дните след сюнета децата прекарваха тежко. Движеха се бавно, влачеха крака и с ръка държаха ризата опъната напред, за да не опира до болното място. През тия дни и Павлето намаза. Яде боллук (много).
   Момъкът и Алито бяха големи приятели.  Той беше запомнил доста думи от турския език. Когато се срещнеха двамата, изпитваха такава радост, която не можеше да се сравни с нищо. Докато един ден се случи нещо непредвидено. Павлето беше харесал сестрата на Алито - Сибел. Чувствата си таеше дълбоко в душата. Понякога въздишаше, когато я зърнеше. Не можа да устои да не каже на приятеля си. 
- Али, виж, к'ва убава сестра имаш!
   Че като кипна оня ми ти Али. Бузите му се издуха, очите му се изпълниха с гняв.  Това не позволяваше коранът. Българин да хареса туркиня. Това беше голям грях.  От тогава двамата се срещаха, но не беше същото. Малко по-късно се разделиха, поради това, че Павлето започна работа и не му оставаше време да потърси стария си приятел.
   А сега Павлето се сбогува със стария Али и  забърза към къщи. Идваше неделята. Той беше решил, че ще отиде в царсимеоновата градина, за да гледа празника “Прякорите”.   Щяха да съберат всички, на които се носеше славата, че притежават прякор. Щеше да падне голямо състезание. Този, който притежаваше най-интересен прякор, щеше да спечели конкурса “Най-добър прякор.” Началото на състезанието беше обявено за 18 часа. Имаше и жури. Председател щеше да бъде Никола Гашаров. Беше културен, млад човек, неизменим съчинител на духовности, но не измислени, а свързани с живота.

Следва продължение