Пловдив е един от най-старите градове на Балканския полуостров. Неговата история, колкото дълга, е малко изучена и още по-малко позната и написана. Сведения за тоя с голямо минало тракийски град дават всички чужденци, които в разни времена са пропътували на изток и минавали през него. Ала тези сведения са кратки, откъслечни и съобщават за града само толкова, що мимоходом в момента са видели или пък им е казано от други за него, а свръх още всичко това, те са пръснати в многобройна чужда книжнина, повече мъчно достъпна.
А Пловдив е преживял няколко десетки века, през които той е имал цветущи и славни периоди, а същевременно е видял и ужасно, и грозни дни, и опустошения. Неговите стени и кули и неговите антични паметници, плод на висока материална култура, са разрушени и изчезнали, а и не малко остатъци от техните развалини остават невидими, незнайни и дълбоко зарити в недрата на земята, под днешния широко потслал се град.
Още в далечната древност и по-после, през Средновековието, усамотените високи хълмове в равнините и полите на планините, откъде захващат проходите и главните пътища, и през вътрешността им, са били заселвани и укрепвани и от тези укрепени мостове са се бранели заселниците им, живели са безопасно и са държали в подчинение поселенията в околностите. Всяко такова укрепено място е било със здрави и яки стени.
А сега наново ще се принесем към Павлето, който този ден работеше на машината, нареждаше буква по буква на ситопечата, но умът му беше там, при Вяра. Чакаше с нетърпение края на работния ден. Беше поканен на гости в къщата на момичето. Майка ù искаше да види Павлето. От щерка си знаеше, че той се готви за учител. Затова го канеше, да си поговорят, а и тя навремето желаеше да стане учителка. Но времената бяха тежки и това ù желание не се сбъдна. Но за сметка на нея мъжът ù Колю знаеше много за политиката, за света и тя научи много от него. Той я научи да обича природата, да познава билките и да лекува болежките си. На всичко това научи и дъщеря си Вяра. Тя беше всичко за тях. С тази любов тя се обкръжи, а Вяра беше спойката между тях. Едно птиченце, което чуруликаше в дома им и внасяше щастие. Уют цареше в техния дом.
Павлето се облече набързо и излезе. Къщата на Вяра беше в Мараша. Вървеше покрай паянтовите постно боядисани къщи, но дворовете им бяха просторни. Чардаците и сайвантите им бяха потънали в зеленина и от тях дъхаше приятно. Той спря пред къщата на Вяра. Асмата на двора беше се надвесила и правеше сянка. Вдясно от нея беше кладенецът, от който черпеха вода за пиене и поливане на зеленчука. В градината всичко беше се раззеленило. Мулохите, шибоят, мушанките, паричките, стамболките, здравецът, босилекът, момината сълза, невенът, латинките образуваха пъстър килим. Виждаха се и богородички, индрише в каменни саксии, съмни-мръкни, лалета и гергини. По дувара беше накацал бръшлянът, който сякаш приветстваше всеки, който стъпеше в този дом. Трендафилът се спускаше по стената на къщата и с приятното си дихание обливаше въздуха. В двора се виждаха и плодни дръвчета, повечето ашладисани - джинджифи, смокиня, слива, мушмула, бадем, нар, ябълка, круша и дюля. Върху клоните им бяха накацали множество цветчета, които трептяха от полъха на южняка.
Следва
© Мария Герасова Все права защищены