Глава 22
Краз бе застанал под сянката на един величествен стар бор. От там гледаше с интерес поляната, която преди 6500 години му бе любимо място за пикник. Сега тя бе плод на странен сън, който бе сънувал. Слънцето напичаше жарко. Не много типично за сезона, а розовите горски цветя, които си растяха тук бяха вече придобили леко кафяв цвят. Разбира се, личеше си, че са били розови. Но все пак беше септември месец, и те бяха взели да преминават. Този път знаеше, че не сънува, но това, което видя, му се видя странно. От небето на полята се спусна с нейната вярна метла Антига, неговата бивша възлюбена. Той се приближи близо до дървото за да може да се слее с него. И тя да не го види. Вещицата се приземи плавно и слезе от метлата. Черната ѝ рокля се влачеше по тревата като оставяше след себе си смачкана пътека, която бързо се изправяше. Антига се спря и отметна качулката си. Метлата ѝ се отдели и се насочи към дървото, където дебнеше Краз. Той като видя това реши, че е време да се покаже.
- Тук съм Антига. - извика той. Езика на, който го произнесе бе по-древен от тях двамата, а вещицата повика метлата си метна се на нея и долетя пред ведмага. Езика който чу се говореше само във вещерските среди. Тя скочи от метлата пред него. Замахна с ръка още слизайки от метлата и бяла полупрозрачна мрежеста топка полетя към неподготвения Краз. Той реагира мигновено. Отскочи и кацна на един от клоните на бора, като отново бе покрит от сянката му. Тя го замери този път със слънчеви лъчи. Но той го очакваше, и бързо оформи кръг с ръцете си в средата, на които изплува от нищото огледало и отрази лъчите. Вещицата се ядоса вдигна и двете си ръце и образува огромна вихрушка, която насочи към Краз. Но той и нея отрази, със щракането на пръсти. Той все пак контролираше стихиите на тази планета. После свали пелерината си и я преобрази на естествен навес над себе си. След което скочи пред нея. Навеса му бе закачен за гърба му, и му пазеше сянка.
- Какво има скъпа, не се ли радваш да ме видиш? -древния език, на който и говореше беше някак груб, но същевременно за нея звучеше нежно. Въпреки, че самия език използваше изключително малко думи и звуци. Те бяха достатъчни за да бъде изразено каквото трябва. Той и се усмихна. Тя засрамено покри главата си с качулката си и вдигна мрежестия шал, който носеше. Покри лицето си изцяло. Той от метна качулката и посегна да отмести шала, но тя избута ръката му.
- С какво ме омагьоса? - тя отстъпи назад. Той я погледна озадачено.
- Значи не си ти?
- За какво говориш? -тя също се обърка. - Не е ли това твоят план да си отмъстиш?
- Да си отмъстя? - Краз направи изненадана физиономия. - Аз не знаех, че още си жива? Но виждам, че си открила мечтаната безсмъртност. - той също отстъпи няколко крачки назад. И застана под сянката на бора. - Никога не бих те наранил докато бях човек, а сега нямам чувства, което изключва от само себе си факта, че искам отмъщение.
- Но ти се намеси точно в момента когато влезе в сила плана ми, с който холораните веднъж за винаги ще покорят Белгар.
- Съвпадение!
- Ти сериозно ли? - вещицата се тросна. После го погледна с цялата злоба на, която беше способна: - Не заставай на пътя ми Краз!
- Вече съм взел страна, този път няма да ме измамиш като тогава. - вещера-магьосник образува прозрачно кълбо над ръката си а в него се показаха техните образи. Те се смеха и бяха тук на тази поляна. Похапваха си и бяха щастливи. От едното око на вещицата се откъсна сълза. Тя бързо се покри с качулката. И повика със знак метлата си. Краз затвори кълбото и образите изчезнаха.
- Както казах не ми заставай на пътя Краз. Това което тогава ти сторих е нищо в сравнение с това, което мога сега. - тя се качи на метлата и полетя към небесната шир. Но изведнъж нещо я придърпа назад. Тя се обърна и видя, че ведмага я бе вплел в невидима мрежа и я дърпаше назад към себе си. Вещицата вдигна ръка но не можа да направи нищо. Метлата и вещицата застанаха пред Краз. Антига направи повторен опит този път с две ръце да противодейства но безуспешно.
- Любов моя знаеш колко велик магьосник бях приживе. – ироничния му тон звучеше не толкова като заплаха, колкото като хвалба. - Сега вече мога всичко! Аз не съм някой обикновен ВЕДМАГ! Аз съм Краз Шуров, аз съм първия ведмаг на този свят! - очите му светнаха въпреки слънчевата светлина в червено и огряха цялата поляна в червено. Краз щракна с пръсти и Антига и метлата ѝ се появиха над холоранския дворец. Тя започна да пада, но бързо пое контрола над метлата си...
***
Митра вървеше в тъмната и мрачна гора. Пътеката е ясна и добре отъпкана. Оглежда се! Няма никой с нея. Къде са всички? Сърцето и започва да бие силно. В гората беше ден, но в гъстотата на широколистните дървета трудно можеше да се разбере. Те умело се стараеха да скрият слънчевите лъчи. Тя продължи по пътеката. Но сърцето ѝ започна да бие още по-силно. Тупкането се чуваше на метри от нея, а страха ѝ, бе обзел цялото и тяло, но пътеката продължаваше между дърветата. Митра вървеше напред. Защо нямаше никой с нея? Как бе останала сама по пътеката, къде са момчетата? Въпросите крещяха в съзнанието ѝ но тя не знаеше. Но вървеше по пътеката, а тя я заведе на една поляна. Когато стигна там очите ѝ, бяха заслепени за миг от слънчевата светлина. Тя си спомни тази поляна. В този спомен тя избяга от клас, като дете. Когато избяга от баща си. Този ден тя изживя своя малък бунт. Спомни си яда, който изпита тогава и как изгори вълка, който се опита да я нападне. Поляната си беше същата, не се беше променила с нищо от спомена ѝ. Младата вещица се изненада, че отново се намира в Белгар, защото те вече трябваше да са почти на границата на Холоранската империя с Хесос. И все пак беше на тази горска поляна от нейното детство. Тя прекоси поляната до половината изведнъж осъзна, че е облечена със черна вещерска рокля с качулка. Пипна дрехата, сякаш да се обеди, че е истина. В този момент чу познат глас, който отдавна не беше чувала. Глас на любим човек. Това бе гласа на баба ѝ:
- Закъсняваш дете... Закъсняваш... - Митра се обърна и точно зад нея стоеше нейната баба. Облечена както я помни със старата носия с шивици по ризата и зеленото и елече. Разбира се тя винаги ходеше забрадена със забрадка. Днес беше с любимата и зелена забрадка. Баба ѝ се усмихна нежно, а Митра първосигнално се хвърли в прегръдката ѝ. Но в този момент се замисли до колко реална е тя. Нали почина две години след случката на тази същата поляна. Тя отпусна прегръдката ѝ.
- Но как е възможно това? - въпроса просто се откъсна от устните ѝ. - Ти си си наистина?
- Както ти казах, закъсняваш дете. - баба ѝ я гледаше строго и много сериозно.
- Но за какво закъснявам? - Митра се зачуди, а въпросите не свършваха, извираха от душата ѝ един след друг: - Как попаднах тук? И защо съм облечена така?
В този момент баба ѝ направи една добре позната за Митра гримаса. Устните и се изкривиха и загледа още по-строго.
- Ти сама избра да си част от една голяма битка. Но не си готова, за това трябва да те подготвим. - баба ѝ разгърна една огромна книга, която се появи от нищото в ръцете ѝ. Кориците на книгата бяха обковани с чисто сребро, а страниците и бяха от някакъв вид отлично обработена кожа. Тя никога не беше виждала нещо такова. В книгата тя и показа картина на змей, който спи. Картината сякаш бе изрисувана от някой велик художник, а в страни от нея имаше текст. Текст на древен език. Език, който тя можеше да чете, благодарение на уроците от баба си. В далечината на поляната на едно старо дърво, стар дъб бе кацнала огромна сова. Тя скрито и тайно наблюдаваше срещата на Митра с баба ѝ. Въпреки че совите бяха нощни птици, тази сова бе специална...
***
Антига влетя с пълна сила в покоите си. Срещата ѝ с Краз я бе разгневила. Въпреки чувствата си към бившия си любим, тя беше ядосана. Защото бе усетила мощта, която притежаваше вампира -магьосник. Но въпреки злобата и неприязънта, която тя изпитваше в момента към него. Вътре в душата си тя се радваше, че той съществува. Макар и не точно стария Краз, в който се влюби. Но днес и бе показал ясно, че вече е взел страна. А поляната, тази поляна…
Тя буквално скочи от метлата в леглото си, а старата и древна книга, която стоеше на нощното ѝ шкафче долетя послушно в ръцете ѝ, а метлата си отиде на мястото в ъгъла зад врата на балкона, която тихичко и нежно се затвори самичка. Антига разгърна книга и продължи да търси, от там от където бе прекъсната. Вещицата разгръщаше кожените страници на сребърно обкованата древна книга. Разгръщайки поредната страница тя подмина една рисунка на заспал змей. После друга, на която имаше изрисувани скелети, които се движат. Но тя и тях ги подмина. И накрая се спря на една страница с нарисуван човек в черни дрехи с светещи червени очи и вампирска усмивка. В страни от рисунката имаше древно заклинание. Тя се зачете…
***
Койчо продължаваше да води напред следван от Марто и Йовко. Конете вече започваха се уморяват и това направи впечатление на всички. В каруцата Митра спеше облегната на рамото на Янако, който управляваше двата коня, които я теглеха. Койчо се обърна назад и се провикна:
- След този хълм е границата. Да направим лагер тук, за да отпочинат конете. Всички се съгласиха. Янко помилва Митра но тя бе заспала дълбоко…
В съня ѝ, нейната починала баба и разясняваше едно заклинани:
- Когато произнасяш думите, винаги трябва да си поне на 23 метра от заспалите змейове. И да знаеш, че те ще са много разгневени, когато се събудят. Ще ти трябва и друго заклинание. Но сега това!
- Защо трябва да ги будим? – наивно попита Митра.
- Защото хората, които искате да спасите са увити в змейски Пашкул, и когато го разцепите с магия те ще усетят и ще се събудят.
Баба ѝ затвори книгата и върху нея се показа образ в нищото. В него всички змейове бяха заспали свити на кълбо опрени едни в други, а в средата между тях огромен мрежест пашкул, в който бяха настанени хората от Белгар. Тя докосна образа с ръка и увеличи картината на пашкула.
- Тези пашкули не могат да се разрушат или срежат с нищо докато змейовете спят, а хората които са вътре в този пашкул, нямат нужда от храна и вода. Дори и да не спят те използват жизнените сили на змейовете. За това ти трябва това заклинание.
- Бабо липсваш ми! – Митра прекъсна наставленията на баба си. Баба ѝ махна с ръка и образа и книгата бяха изчезнали. Разтвори ръце и прегърна внучката си.
- Време е да се събуждаш. – и прошепна докато я милваше по лицето. Бързо и пъхна един лист в ръката. – Това е заклинанието. Не го губи. Усмивка озари лицето на бабата, докато съня почна да избледнява. Митра отвори очи и видя образа на Янко, който се опитваше да я събуди.
- Хайде поспаланке. гласът му беше леко дразнещ.
Тя осъзна, че е в прегръдките му. Хареса ѝ затова му се усмихна сънено. В това време погледна небето и забеляза над каруцата да прелита огромна сова с огромни жълти очи. Тя усети погледа ѝ, но в този момент не ѝ обърна внимание.
- Знаеш ли, че можеш да си много досаден? – с лека закачлива нотка тя поде разговор, а той и се ухили. Още не беше правил опит да я целуне. В този момент му се завъртя тази идея. Но въпреки това изчака, и не предприе нищо такова. Боцна ѝ нослето закачливо с пръст, а тя му се изплези.
- Според батко и Йовко ако всичко е наред утре вечер трябва да сме карай град Берс, който е след границата. – поде леко по-сериозно Янко, а Митра се изправи и слезе от каруцата. Янко я последва.
- Това е чудесно. – тя се усмихна и усети, че в ръката си стиска нещо. Отвори дланта си и видя парче добре обработена кожа със заклинанието от съня ѝ. Янко не ѝ обърна внимание, защото връзваше конете за едно дърво. Тя в този момент усети, че нещо или някой я гледа. Обърна се и видя зад нея на една стара, почнала да изсъхва круша. Върху един клон бе кацнала огромната сова, която преди малко бе видяла да прелита над тях. Митра я загледа, мислейки си, че совата не гледа точно нея. Но совата се втренчи още повече в нея. Митра тръгна към нея с бавна крачка, застана пред крушата, а совата стоеше безстрашно на клона и продължаваше да я гледа. Момчета видяха сцената и спряха да правят каквото и да било:
- Митра, внимавай… – провикна се Янко. Това я накара да се обърне, а совата използва момента и отлетя.
- Изплаши я. – каза сърдито Митра. – Мисля че искаше нещо да ми каже.
- Видя ли колко беше грамадна? – Янко защити действията си.
- Видях, но определено не беше заплаха. – настоя дамата.
- Не исках да я плаша… с извинителна нотка каза Янко.
- Знам! – тя му направи леко намусена физиономия, която после премина в усмивка. Знаеше, че Янко се притеснява за нея. И въпреки това в тази сова имаше нещо странно. Нещо мистично, което я бе привлякло. Дали това нещо не беше свързано със странния и сън, в който и се яви баба ѝ? Или всичко беше съвпадение? Удобно съвпадение, което я научи на ново заклинание...
Следва...
© Костадин Койчев Все права защищены