За няколко дни природата си направи поредната шега. От юг подухна белия вятър, слънцето се събуди и набързо захапа натрупалия сняг. Два дена бяха нужни за да приключи това угощение и преспите да останат бегъл спомен.
                След като свързочният батальон се върна от занятие, живота в поделението продължи нормалния си ход. Чобанов и Дамянов поискаха от ротния си командир да ги пусне. Всеки изтъкна някаква сериозна причина. Първият щеше да отиде до болницата за да посети майка си, „на която предстоеше спешна операция”. Вторият - спомена дядо си Стефчо, „който бил на смъртно легло”. Топузов шокиран от сериозните причини разреши по три дни домашен отпуск и за двамата. 
                 Щом излязоха навън, веднага позвъниха на Паскал по телефона. Той също беше успял да се измъкне. Уговориха срещата и се прибраха вкъщи да хвърлят „въшкарниците”. Чобанов взе раздрънкания опел на баща си, въпреки неговите опявания. Натовари двамата младежи и се отправиха към дядо Стефчо. Къщата му се намираше в покрайнините на града. Малка и схлупена, но притежаваше някакъв собствен чар. Дядото беше сух и дълъг като върлина, както личеше в цветущо здраве. Живееше няколко години самотно и скучно след като загуби своята бабичка. Хората вече не го търсеха, защото никой нямаше нужда от сонда, а още по-малко от кладенец. Остана му само една страст - иманярството, затова продължаваше да чете и да гледа документални филми по тази тематика. Понякога се отбиваше в градската библиотека и се ровеше в старите ръкописи. 
             Тази събота не мърдаше никъде, предупреден от внука си, че ще мине с приятели да му покаже „нещо ценно”. Старецът умираше от нетърпение и често-често поглеждаше навън през малкото прозорче. Най-после автомобилът спря пред  портичката. Дядото стана и посрещна гостите в антрето. Покани ги във всекидневната. Почерпи ги с домашна ракия и кисели краставички. След наздравицата му показаха картата. Той бавно разгледа калъфа, после и самата хартия. Минаха няколко минути. Най-накрая се прокашля и заговори:
             - Това е карта на съкровище. Не мога да кажа точно какво, но най-вероятно е турско. Навремето много заможни османлии са бягали да се спасяват през Руско-турската война. Заравяли своите богатства в земята. Тогава по пътищата бродели разбойници и опасности дебнели отвсякъде. Смятали след време да се върнат и да ги приберат. В Караново живеел доста богат турчин - Мурад бей. Дали това не е карта на неговото имане? - думите впечатлиха младежите. Дамянов запали цигара, всмукна дълбоко дима и след като го издиша попита:
                - Значи според теб, това е карта на златно съкровище?
                - Много е вероятно, но за да сме сигурни трябва да отидем при моя приятел Мехмед ходжа. Той може да чете арабски.
               Ходжата прочете написаното и после го преведе. Беше около седемдесет годишен старец с интелигентно, одухотворено лице и доста добър български език. „Това е карта на имането на Мурад бей, който скри това в местността Кара дере. Тръгни по изгрев слънце тогава от моста на реката. Дръж посока юг терсене (обратно) на нейното течение. След два часа пеш ще стигнеш до трите извора. Хвани средния и продължи около двеста стъпки. Наблизо ще видиш дъб и до него скала с човешки бой. Скалата ще прави сянка от слънцето. Златото се намира в земята - там, дето сянката свършва. Ако съкровището не ти принадлежи, не опитвай да го вземеш ти! Клетва страшна всекиму ще сполети, който иска златото да присвои.”
               Щом свърши с превода ходжата каза някаква молитва по турски и върна ръкописа. През това време другите мълчаха. Никой не искаше да произнесе най-важния въпрос. Мехмед сякаш отгатна тяхното желание и продължи.
             - Картата на Мурад бей е истинска. Самата хартия и мастило също го доказват. Искам обаче да ви предупредя. Съкровището се пази от страшна клетва, който се опита да я наруши - ще умре. По-добре забравете за всичко това! Ако все пак решите да си чупите главите, има нещо, което искам да знаете за ваша защита. Като отидете на мястото, поръсете пепел по земята. На другия ден тръгнете по изгрев слънце и вижте какъв е нишана. Какъвто нешан има, такова животно ще заколите, а с кръвта ще поръсите мястото. Ако видите човешка стъпка, бягайте далече! Курбана ще бъде човешки и дано аллах да ви е на помощ.....
              Докато говореше Мехмед ходжа държеше дясната си ръка върху корана, а с показалеца на лявата сочеше нагоре. Въпроси никой не зададе. Сякаш бяха изпаднали в транс, завладени от силата на тайнственото. Сбогуваха се и тръгнаха. По обратния път Дамянов се обади:
              - Проклятието на древните, знаех си аз.......
              - Айде, стига с това шибано проклятие, бе братле! Ти мъж ли си, защото за тази работа се искат топки. А ти май нямаш? – Иван се подразни от неговите думи.
              - Хм, аз ли нямам? По-големи са от твоите стафидки - Дамян показа с ръка големината им. - Просто имам такова предчувствие.....
              - Бъди оптимист! Нека намерим мястото пък ще видим?! - Чобанов държеше волана с една ръка, а с другата намести огледалото.
                Най-после Паскал също се намеси:
              - Направо е плашещо всичко това, но предлагам да опитаме. Нищо не губим.
              - Аз също смятам, че трябва да потърсим съкровището - дядо Стефчо подкрепи Паско и продължи. - Нека намерим мястото и да сложим пепел, както каза Мехмед ходжа. Ако има човешка стъпка ще се откажем.
              - Дядо е прав и аз съм за...... - Дамян се съгласи с неговите думи.
              - За мене не се съмнявайте - Чобанов се обади и изключи парното в колата, разгорещен от разговора. 
              Дядо Стефчо предложи на другия ден да тръгнат по маршрута на картата. Макар, че бе кално и студено, никой не се възпротиви.