След три години на летището останах само аз. Чернодробната цироза продаде еднопосочен билет на другия пътник към безкрайните небесни селения, меки като балдахинови възглавници, неуловими, невероятни и необятни. Татко се обърна, погледна ме право в очите, помаха ми с ръка за сбогом и си замина, оставяйки след себе си забележителни следи, печален водопад от сълзи и бурен океан от всевъзможни спомени.
Обидих му се, както когато бях малък, защото никога не ме научи да плувам през някое от знойните лета, въпреки че многократно на нашите семейни почивки го умолявах да влезем във водата, да се забавляваме и да прекараме малко време заедно. Не го пожела, но сега внезапно ме хвърли с неудържима ярост във вилнеещото море, готово да ме погълне и унищожи в злокобните си тъмнини под свъсените очи на пепелявите облаци. Борих се и усилията ми да се спася се увенчаха с успех, ала дори парещият пясък под тялото ми ми нашепваше, че оттук нататък оставам сам. Чувствах се обезверен, тъжен, ужасен и покосе ...