Прошка

Самотно ми е. Просто не е същото, когато тя не е тук. С нейното присъствие, като че ли тази малка стая се изпълва с живот. Винаги успяваше да ме накара да се усмихна, а сега я няма. Чувствам една огромна празнота... в сърцето си. Липсва ми. Имал съм много други приятелки. Идвали са и са си отивали, но никога не съм срещал момиче като нея. Тя е по-различна - и по характер и по външност. Очите ù са по-дълбоки, по-нежни.

Спомням си деня, в който се запознахме. Беше толкова красива, че дори и за миг не откъснах очи от нея. Изглеждах като ученик - наивен и влюбен. Не разбирах какво се случва с мен, като че ли за пръв път се увличах по момиче. Малко време бе ми нужно, за да разбера, че тя наистина бе по-различна. Повечето си отиваха, защото търсеха само парите в мен - както почти всички днешни момичета. Тя единствено очакваше друго. Мразеше всичко материално. Нито за миг не пожела разни глезотии, каквито всички остнали ненаститно искаха.

И все пак продължавам да се питам - Защо си отиде? Една сутрин открих, че беше изчезнала. Усетих една огромна студенина. Нямаше я. Тази мисъл като острие се забиваше в сърцето ми. Очите ми се пълнеха със сълзи.

Аз съм силен - казвах си, но сърцето не искаше да ме послуша. То плачеше.

Изминаха няколко дни. Едва ходех на работа. Нямах желание за нищо - дори и сънят бягаше от мен.

Един ден я срещнах отново. Чувството,което ме завладя, беше много по-различно отколкото от първата ни среща. Навела глава, тъжна, посърнала. Спря се, погледна ме и ми прошепна:

- Здравей! Ще ми простиш ли за стореното от мен?

В този момент в очите ù видях огромна болка.  Не ми беше нужно никакво обяснение. Обичах я, обичах я повече от всичко друго.

- Прощавам ти! - казах аз и я прегърнах.