Просто приятели

 - Какво е живота, ако не го изживееш като мъж? Поеми риска. Преследвай. Изпитай го. Поеми боя заради приятел, не се оплаквай.
- Амин.

Стояхме, взирахме се в чашите с уиски и мълчахме. Наслаждавахме се на тишината и на мъдростите, които от време на време алкохолът ни диктуваше. 

Беше четири следобед. 

"Всички знаем, че заровете са фалшиви. Всички хвърлят със скръстени пръсти. Всички знаят, че войната свърши. Всички знаят, че ДОБРИТЕ загубиха. Всички знаят..."


- Моята песен, човече. Моята! Пия за това! Наздраве, Адриана!
- Наздраве, Чарли.

- Какво е живота, ако не си истинска жена? Ако даваш на всеки, ако си лесна! Какво е живота за една жена?
- Не знам, мила. Какво е да си жена в един мъжки свят?
- Гадно! Г-А-Д-Н-О! Първо те подценяват, после по презумпция имаш второстепенна роля. И ако не искаш да си послушна слугиня, ако си по-свободна те нарочват за...
- За?
- Лека.
- Адриана, ти "лека" ли си?
- Не съм. И никога няма да бъда. 
- Тогава защо шефа ти те пощипва, а ти си мълчиш?
- А какво?
- Дай му да се разбере.
- Как?
- Знаеш как.

- Ще ме уволни. Най-вероятно.

Висяхме в бара. Работния ден свършваше и хората започнаха да прииждат. Повечето идваха да се утешат след тежкия работен ден. Барът беше като спирка преди неизбежното прибиране у дома - при жената, пищящите деца и разхвърляната квартира. При белия празен хладилник, стърчащ в кухнята. Смешно е. Последния път, когато отворих камерата на хладилника намерих две пакетчета от кокаин. Не знам защо бяха там.

Адриана, Адриана...
Спомням си как ѝ целувах краката. Имаше най-красивите крака. Започвах от върха на пръстите ѝ, качвах се нагоре, стигах до бедрата и след това нежно облизвах пусито ѝ. После продължавах нагоре, целувах ѝ коремчето, после гърдите, дишах във врата ѝ и го целувах, хващах я за гушата, душах я, после целувах сладките ѝ устни, а през цялото време ѝ галех бедрата. Бяхме много влюбени. Но това беше преди. Сега стояхме в бара, пиехме 10-годишно уиски и се връщахме поне толкова години назад. Пътувахме във спомените си. Тя вече беше омъжена. Имаше две деца. Животът ѝ беше скучен, а тя избра да бъде така, само за да се впише в социалните норми. Иначе можеше да продължи да танцува със звездите, да пищи и да изгаря и да бъде дивото момиче, което беше някога. Някога, когато я обичах. 

- Помниш ли, Адриана?
- Да, помня. Беше хубаво. Но сега не ми е хубаво, когато си спомням.
- Свали си очилата, мила.
- Не...
- Свали ги.
- Добре... 

Тя свали очилата си. Красивите ѝ очи искаха да заплачат. Синините крещяха:
- Не съм щастлива с него. 

А с мен беше, мила. Аз също.