В закъснял поглед догаря пак димът от поредната цигара...
Жаркото слънце вече се бе скрило някъде зад перестите черни облаци
и надничаше срамежливо. Те поглъщаха лъчите му и отнемаха жарката му мощ. Вятърът пееше своята тъжна песен.
Небето ронеше черни сълзи... зашумя. След миг настана тишина.
Чуха се далечни стъпки - истински и плахи. Дали бе от клоните
на дърветата или самата жълта гостенка? Из капките дъжд като видение се показа ТОЙ - онзи, който тя бе чакала с години да се завърне,
по-реален и истински от всякога. Онзи - тъмноокият, с очи,
които те караха да плачеш, щом ги зърнеш дори за миг, такива,
които отнемаха всяка искрица живот... с устни алени - по-сладки
от глътките вино, които тя пиеше за утеха през дългите нощи,
когато бяха далеч един от друг... с ръце, каращи те да затрепериш.
Срещата бе неочаквана, но желана, жадувана с години.
Тяхното "ОБИЧАМ ТЕ" не бе просто по навик, а излязло от душата
на две влюбени сърца... душа, караща ги да обичат...
Всичко, което бе създадено някога, за миг щеше да се срине,
но се възроди отново.
Обичта им победи несгодите, които животът им бе предоставил като изпитание. Потулени от хорските лъжи, те живяха един без друг за дълго. Животът им бе скроил примка от препятствия, за да се научат как
се обича истински. По пътя, който изминаваха, с всяка крачка те виждаха обич и нищо друго. Черна нощ се бе простряла над небето...
Всичко наоколо беше мрак. Само луната светеше обляна в злато,
а на сутринта всичко бе един сън...
един от многото други, които ТОЙ и ТЯ сънуваха през всяка една от изминалите самотни нощи... отново и отново...
Сън, който щеше да бъде сънуван завинаги!!!
© Пламена Христова Все права защищены