Светлината от залязващото слънце проникваше през отворения прозорец и галеше с мекотата си лицето на четиригодишния ми син, който се беше съсредоточил над реденето на шарени мъниста.
Аз и Катя пиехме кафе на дивана, обменяхме клюки за приятели и познати, коментирахме нарастващите цени на тока, проблемите в офиса на мъжа ми, когато изведнъж се спогледахме и двете. Чуваше се шумът на преминаващите коли по улицата, електрическият мотор на хлебопекарната, която меси тесто. Гласът на телевизионния водещ на някакво вечерно телевизионно предаване. Вкъщи беше тихо. Необичайно тихо.
Осъзнахме, че за да си говорим не е нужно да си крещим, че няма нищо счупено, няма въпроси, викове, плач. Моето буйно четиригодишно момче стоеше срещу нас, седнал на мекия килим пред телевизора и подреждаше старателно мъниста: жълто – зелено – жълто, жълто – червено – жълто. Усмихнах се и реших, че някаква магия се е случила. Моята приятелка с нескрита радост попита:
„Марти, каква прекрасна огърлица, за кого е, за мама ли?” - Той я погледна право в очите и каза спокойно:
„Не, за изпращането на баба Ина е”.
„Мило мое дете - казах аз учудено - та баба ти не отива никъде.”
Той не каза нищо, а продължи работа: жълто – зелено – жълто, жълто – червено – жълто…
Телефонът иззвъня. Беше сестра ми Анна.
„Мама си отиде, няма я…” - треперещият ù глас не можа повече да продължи.
© Анин Все права защищены
Браво на теб!