Представи си, че душата ти е прозорец. Когато се родиш, прозорецът е толкова чист, колкото Mr. Proper не си е представял. С годините прозорецът започва да се цапа – първият път, когато си обидил майка си, после - когато си я излъгал, първият път, когато си издал приятел, за да отървеш вината. Дребни петънца – като отпечатъци от пръсти, почти не се забелязват.
И когато се извиниш, когато съжалиш и най-вече когато се покаеш, петната се изчистват и прозорецът отново блесва.
Да, в началото е така. Изкупваш лесно греховете си.
С времето всичко се променя – глупостите, които вършиш, стават все по-големи и по-чести, болката, която причиняваш на близките си – все по-силна. „Съжалявам” вече не изчиства петната, само ги размазва и прави прозореца по-непрогледен. Покаянието ти се случва все по-рядко и все по-неискрено, това е душата ти все пак и тя усеща неизказаните обиди и фалшивите извинения, дори когато са насочени към нея.
В един момент се вглеждаш в себе си и виждаш един мръсен тъмен прозор ...