Лятото гореше.
Седмици на все по-топли дни и задушни нощи.
Града онемяваше в най-горещите часове. Улиците му опустяваха, по клоните птиците дремеха, криейки се от жарките лъчи. Следобедите бяха дълги и лениви, под сенките се излежаваха преминали в друго измерение котки.
Ехо рисуваше лятото.
Поле от житни класове, между тях усмихати макове, няколко разноцветни пеперуди и пътеки от неутъпкана трева.
Небе, разгърнало синева открай до край и светлината идваща в изобилие.
Така го помнеше, някога бе обикаляла дълго из полето, тогава можеше, сега вече само спомените ѝ се разхождаха натам.
С избуяващата пролет след студените дни, винаги ѝ се искаше отново да усети вкуса на топлата земя, на поникналите стръкове, на носените от вятъра аромати. Нямаше възможност да направи друго освен да приближи стола си до прозореца в ранните утрини, да го отвори и да открива нишките на тези далечни спомени.
Прозореца – нейните очи към света. Само той ѝ беше останал да я свързва с външния свят. Онзи, станал ѝ т ...