Стоях на тротоара, очаквайки светофара да превключи и да пресека улицата. Бях много отнесена и с вид, че мисля за нещо много важно, но всъщност се стремях да не чувам мислите си. И тогава се случи, видях зелената светлина, но не помръднах. В онзи момент осъзнах своята самота и усетих силата, с която  ме връхлетя. Не исках да пресека, защото знаех, че ще бъда сама. Сама на улицата, сама и в живота. Все пак се отърсих от това прозрение и преминах. В подобни моменти обичам да се разхождам и да анализирам живота си. Хубавото на този вътрешен диалог е, че никой не може да чуе мислите ти, никой не може да те осъди, но и никой не те забелязва... Започнах поредната равносметка, за това коя съм, коя бях, докъде стигнах и къде искам да отида. Спомних си детството ми. Всички хора го правят понеже детството е прекрасно, просто, защото е неосъзнато. Исках да си спомня, че някога бях щастлива и доволна, макар и да съзнавам, че и това не е абсолютна истина. Преминах съвсем набързо през пубертета, който не заслужава кой знае какво внимание, имайки предвид, че това принципно е труден период. Период, през който преминах почти без никакви травми благодарение на родителите ми, които се превърнаха в мои приятели. След това започнах да си спомням пътя, извървян от приключването на средното ми образование досега. Очакванията за този път бяха съвсем различни. Смятах, че най-после ще порасна, най-после ще започна да виждам живота през очите на голям човек, а не на дете, изпълнено с надежди, очаквания, дете, вярващо на всеки и във всичко. Понесох доста удари, но въпреки всичко не пораснах, не си взех поука. Продължавах да съм онова наивно, малко същество с изключително ранима душа и в същото време достатъчно силно да го осъзнае и признае. И така стигнах дотук. До онова двадесет и две годишно момиче, което за пореден път падна, удари се и му предстои да се изправи. В такива моменти казвам за себе си, че съм нещастна щастливка. От една страна болката и самотата, от друга прекрасното ми семейство и приятели. Знам, че отново ще се изправя, знам, че ще продължа пътя си и отново ще се срещам с онези неочаквани трапове и ями, които живота ми е приготвил, но въпреки това продължавам да вярвам в доброто и в това, че някой ден и аз ще съм щастлива. Понякога си мисля, как може да имам толкова много, да съм толкова богата и в същото време толкова нещастна и самотна. Щастлива и богата съм, защото мога да оценя всичко, което Господ ми е дал. Както вече споменах, имам наистина чудесни родители и приятели. Те са моят пристан, при който акостирам винаги. Винаги, без значение дали ще съм весела или тъжна, те са моят живот и смисъла му. Но хората сме неблагодарни същества, винаги искаме повече. Но виновна ли съм, че съм устроена така, да се чувствам щастлива само, когато съм влюбена, да търся щастието си именно там, в любовта... Обаче и живота си има своето устройство и за съжаление, колкото повече очакваме нещо, толкова по-малка е вероятността да го получим. Опитвам се да не мисля за това, за да може ТЯ - голямата любов - да се появи, но всичко е изкуствено. Не мога да спра да мечтая. Това е по-силно от мен, дори по-силно от желанието да не съм сама. Е, нямам голям избор и големи възможности: продължавам напред. Аз все още съм онова не пораснало дете със своите мечти, надежди и най-вече вяра 