Случи се преди двадесет и три години, а още не мога да го забравя. Не мога да го изкарам от ума си. Сирените, белезниците, кръвта, съда... Не бях прав. Направих огромна грешка и го знам. Двадесет и три години не можех да мисля за друго. Разбира се, това не можеше да продължава дълго. Свещенникът всяка неделя ми даваше благословията си вече пет години поред. Библията препрочитам през месец. За жалост не религията, не Бог отвя мислите ми в друга посока.

Един ден на решетката на килията ми кацна една птица. Каква беше – не знам, но пееше много красиво. Сякаш ми разказваше за Рая, който бленувах да видя и аз един ден и до който се е изкачвала с мъничките си крилца. Взех я в ръцете си и я сгрях. Заглеждах се от време на време в света навън, но често извръщах глава. Пред отеца се оправдавах, че ми става студено от вятъра, който духа през решетките преди, но просто не се смятах достоен да се върна. Този път обаче отнесох погледа си далеч в хоризонта, а птичката издаде тих звук в ръцете ми.

Учудващо е как се промени светът за двадесет и три години. Учудващо е как хората се унищожиха за толкова кратко време... Когато ме прибраха, нещата бяха по-мирни. Имаше всякакви съюзи между страните, хората се стремяха да изкоренят думата „война” от речниците си. Е, предполагам, не е било писано да има прогрес по този въпрос. Интересите коренно се бяха променили. Започнаха да се преплитат интереси, да се изкривяват идеи и да се манипулират хората. Човекът беше едновременно средство, ресурс и показател за надмощие за хората, използващи го като марионетка...

Телевизорът на стената в затвора съобщаваше за всеки удар с грозни статистики, а победите се измерваха с показателя на смъртност. По-късно просто обявяваха кое място е заличено от картата, а накрая програмата на телевизията завърши внезапно. С грохот и ударна вълна. Тогава отвориха килиите и всички си заминаха. Убийци, крадци, педофили, фалшификатори, невинни, обикновени пазачи и надзиратели излязоха заедно, смирено. Обезсмислени. Три дни не помръднах от килията си. Накрая гладът в мен надделя и потърсих за късчета хляб в кухнята на затвора. Отецът не идваше вече от месеци. Прелиствах безсмислено Библията и се опитвах да се убедя, че греховете ми са опростени след всичко, което преживях. След наказанието, което търпях двадесет и три години. Не можех. Знаех, че това ще ме преследва вечно и че е закотвено в сърцето ми завинаги.

Продължавах да извръщам глава от гледката навън. Разбира се, не можеше да продължава вечно, както споменах вече. Кожата ми вече беше разранена, а времето застудяваше. Природата знаеше, че идва най-тежката зима за нея, но го приемаше и смирено навеждаше глава. Не е ли иронично, че изгориха толкова градове, а този затвор остана непокътнат?

Птичката издаде стон и аз разтворих ръцете си, пълни с перата на едно голо вече птиче, опитващо се все пак да гледа позитивно и с песен на нещата, но губещо вече силите си за пеене. Толкова много грях се изсипа над невинни и виновни в тази последна война.

Птичето издъхна в ръцете ми. Ето как ми показа Бог накъде да насоча мисълта си – напред към хоризонта от руини на една умряла от самата себе си цивилизация на грешници.

Реших да огледам света за последно, преди радиацията да ме обездвижи съвсем. Чудех се какво ще каже свещеникът за всичко това? Дали щеше да ми разкаже за загиналото си от бомбандировките семейство, дали щеше да бъде убеден, че ще ги види в Рая? Дали щеше да цитира книгата, с която се е опитал да си обясни това клане или щеше да я изгори в мъка? И дали щеше поне той да компенсира моя грях с вярата си, че съм го опростил? Не знам.

Жал ми е, че няма да видя Небесното Царство, но такъв е животът на грешника.

Жал ми е и че Раят, макар и със своята птичка, пееща така красиво, ще бъде толкова самотно място след тази война на упадналия свят...