ПУШКА БЕРДАНКА

                                                              „Продай си нивата – купи си пушка!”                                                       Стефан Пешев                                         

   Ресторантът беше почти празен, но бай Никола отиде до масата на лесничея, покашля се притеснено и попита:

   — Свободно ли е при Вас?

   Ленко се усмихна, преглътна залъка и посочи с вилицата стола отсреща:

   — Заповядай, бай Никола.

   За младия лесничей знаеха, че е ергенче от София, изпратен по разпределение в Априлци, на квартира у Йонко Минков. И толкоз.

   — Запомнил си ме! — завъртя глава учудено бай Никола и се настани срещу младия лесничей, като не го изпускаше от поглед. — Направих, както ми каза. Отървах операцията! Докторът не можа да повярва, че за един месец червеното цвекло ми е излекувало простатата. Сега съм като момченце! Та рекох ... чаках те да дойдеш в кръчмата... Срамота е да не почерпя! Не бива да ми отказваш! Голямо добро ми стори.

   — Няма да ти откажа, бай Никола, но първо аз ще почерпя, че днес ми се роди племенник. Сестра ми роди трето момченце.

   — Да ви е живо и здраво! – зарадва се възрастният мъж. – Трябва да се раждат повече българчета, че както е тръгнало, ще се затрием като нация.

   Бай Никола, както винаги, си поръча облак — мента с мастика. Първо отказа мезе, ама после се съгласи на една шопска салата. А Ленко — водка с доматен сок. Размениха си почерпките и разговорът потръгна.

   — Знаеш ли как ти викат бабите от махалата? — дяволито запита бай Никола. — Уважителното момче. Поздравяваш всеки срещнат, помагаш на жените и старците... Добро момче си!

   Ленко не каза нищо, но от водката ли, от що ли — обля го странна топлина и с една ръка разхлаби зелената вратовръзка. Свали сакото с петлиците, метна го на облегалката и запретна ръкавите на бялата риза. Другите колеги ходеха със зелени ризи, но той обичаше да е с бяла.

   — И за още нещо дойдох при теб, господин инженер — добави бай Никола. — Разбрах, че си се захванал да почистваш двора на манастира. Утре съм ти дружина. Друг няма да дойде, че новият поп се е изпокарал с всички, но аз ще дойда.

   — Благодаря! — приглушено издума Ленко. — Знаеш, че не съм от вашия край, но се случи да прочета няколко книжки за Новоселското въстание. Вече съм друг човек, бай Никола. Вие не сте виновни, че Вазов и Захари Стоянов са ви пропуснали. Прочетох и пред мен се изправи една стена, един Балкан от хора — съдби и герои. Сега, като погледна към Мара Гидик, не виждам върха, не виждам гора и скали, а живи хора да бягат ужасени, посечени жени и деца, набития на кол кмет Цонко Иванов... Чувам писъци, виждам Стената и как политат надолу...

   Не можа да довърши, наведе глава, опря брадичка в гърлото и скулите му запулсираха.

   — Страшно е било... – продума бай Никола.

   Ленко стисна зъби, пое дълбоко въздух няколко пъти и като се успокои продължи:

   — Страшно и славно. Погинали са за нас, за да сме свободни, а не роби. Знаеш ли за колко са търгували един българин след въстанието? За 50 турски лири! Робът струвал 50, а един кон — 100! На тези хора дължим свободата си, бай Никола. Ако не са били те, сега да сме като кюрдите. Нямаше да я има Република България. 

* * *

   На другия ден — събота, седмица преди Цветница — още не беше се развиделило напълно, а бай Никола, прекопал овошките, и вече върти косата до параклиса. Ленко пристигна в осем, но като видя помощника си, лицето му грейна и плесна с ръце:

   — Не е честно! Избрал си най-лесната работа.

   — Е, щом е лесна — избърса с ръкав потно чело и се усмихна възрастният мъж — оставям я на тебе. Казвай! Ти си войводата.

   — Аз ще oкося с моторната коса, бай Никола, че става по-бързо и по-качествено, а ти трябва да се справиш с онази купчина боклук. Петко Павлов е обещал да изпрати довечера едно багерче да подравни. Дотогава трябва да сме разчистили: гредите — под навеса, дяланите камъни — настрана, да не пречат.

   — Не знам дали знаеш — малко смутено смутолеви бай Никола, забил поглед в земята, — голяма простотия е това нещо.

   — Защо, бай Никола?! — учуди се Ленко. — Ще разчистим, ще подравним, пръст ще докарам, трева...

   — Не, не ... нямам това предвид! Само параклисът и тези две килии бяха останали от стария манастир. Живи реликви, свидетели на онези картинки, дето си ги чел по книжките. И защо ги е бутнала последната монахиня?! Да продаде плочите?! Уж имало хлебарки и дървеници. Не знам, не знам... Така не се прави...

   Ленко сбърчи вежди и се втренчи ужасено в бай Никола. Не знаеше какво да каже.

   — Станалото — станало. Здравите греди и дъски слагай под навеса, изгнилите — настрани, на купчина — после ще ги изгоря! Взех една външна гума и малко нафта...

   Чувствата са си чувства, но дворът трябваше да се почисти, гробовете да се прекопаят. Добре, че две бабички на по 80-90 години и екскурзоводката прекопаха градинките, засадиха цветя... То, кучето на попа после ги припика и отъпка, ама нейсе. Запали моторната коса и тръгна след нея. Реди равни откоси и неравни мисли, дето не са за казване. Мъчи се да ги прогони, а те пак се връщат. Пак ги гони ... те пак се връщат.

   Бай Никола му викат всички и то не отскоро, още от младини. Иначе е Никола Христов от Маришница. Майка му е била монахиня в този манастир. После се омъжила. Израснал без баща, сираче. А тези килии ги знаеше много добре. Те вече не са килии, а купчина камъни, кирпич, дървения... Идваше всяка пролет с майка си. Тя ги варосваше отвън и отвътре, а той през това време пускаше камъчета в кладенеца. Имаше някаква магия в това да гледа водата в кладенеца. Тогава още нямаше телевизори. След 2-3 години Партийният си купи първата „Опера”. Досущ като кладенеца, ама не съвсем. Че то, пусне камъче и филмът се смени. Гледа, гласове не чува, но знае какво си говорят... Пусне друго камъче и ... хоп, филмът пак се смени. По-сетне, като взе да учи история в училище и да слуша доклади по събранията, знаеше, че не е баш тъй, както го говорят. Във филмите, дето се извъртяха в кладенеца, беше по-другояче. Не каза на никого, да не му се смеят и подиграват. Случваше му се от време на време. Ей на, преди месец, като взе писалката на лесничея да подпише позволителното, пак му се яви. Видя, че и той е сирак. Баща няма. Майка му шие нощем на шевна машина, денем продава в магазин, за да го изучи. Ама и той упорит — хем следва за лесничей, хем работи на смени. И го обикна. За това ли, за що ли? Не може да се обясни. Обикна го и все го търси с очи.

   Камъните — до дувара, здравите греди и дъски — под навеса, изгнилите — на купчина, за горене. Тогава видя онази малка дървенийка. Първо се зачуди дали е суха — за навеса, или изгнила — за горене. След това проумя, че е детска играчка — пушка с приклад, цев, спусък... Видя изсъхналата кръв по нея и го тресна онази трескавица, която понякога първо го ослепява, а после го обгръща с тъмнина и не знае на кой свят е.

* * *

   — Чичо Марине, а аз като съм сираче и си нямам нива...

   Марин Шопа го беше довел в Новоселския девически манастир Даскал Никола Дабев. Сега зидаше голяма пещ в магерницата, за да има достатъчно хляб за всички, когато избухне въстанието и обявят Републиката. Шопът остави мистрията, приведе се с ръце на коленете и се вгледа в двете черни като маслинки очички:

   — Че защо ти е нива на тебе, душице?

   — Да я продам — вдигна невинно рамене малката послушница — и да си купя пушка.

  — Ай, ай! Че защо ти е пушка? — Марин Шопа седна на трикракото столче и сложи малката послушница на коляното си. — Нали си християнка?! В евангелието е казано: „Не убивай!”

   — В евангелието е казано „Не убивай!” – врътна бялото си личице малката чернокоска, — но Дякон Левски е казал, че когато избухне въстанието и дойдат турците, не трябва да стоим като говеда на заколение, а да се бием за свободата си. Мечом са ни заробили, мечом ще се освободим!

   Марин гледаше като втрещен това ангелче и се чудеше как е порасло за такова слово, дето и той сам трудно можеше да изрече.

   — Мъжка работа е войната, душицо, не е за жени. По-добре иди да плетеш чорапи, да шиеш дрехи.

   — Не е само мъжка. Кака Стояна Драгановска как се учи на талим и стреля с пушка?!

   Марин изтръпна. Това дете знаеше неща, дето не трябва да знае.

   — Къде се учи на талим и стреля?

   — На талим — военно обучение  — я учи Даскал Дабев на Радина поляна, а с чичо си Аврам се учи да стреля на Касалиите  — отговори на един дъх малката послушница.

   Искаше пушка Берданка, като на кака и́ Стояна Драгановска. Издяла я от една осикова дъска. С ножа оформи приклад, цев, спусък... Стана като истинска.

   — Искам и да се закълна — стисна с две ръце пушката и изпъчи рамене Малката.

   Донесе кръста и евангелието на игуменката Серафима, а Марин си кръстоса камата и пищова... Изрече думите на един дъх, без да се запъне:

   — Ако ме уловят, то очите ми да вадят, месата ми да режат, както щат да ме мъчат — нищо няма да изкажа. Во имя Отца, Сина и Светаго Духа. Амин!

   Прекръсти се три пъти, целуна кръста, евангелието и оръжието и с блеснали очи гордо каза:

   — Заклех се!

   На Девети май, по Малка икиндия, Чуклата почервеня от чалми и фесове. Казват, че били повече от хиляда. Куршумите им зачаткаха по купола на църквата, а от камбанарията срещу тях пушкаха две страшни оръжия: револверът на поп Георги Христов и дървената берданка на малката послушница. Когато пламна метоха и черкезите започнаха да разбиват голямата порта, поп Георги избърса избилата пот на челото с ръкава на ръката, дето държеше пищова, а другата ръка сложи на забрадената в черно главица:

   — Свърши се! Ще се мре. Няма помощ отникъде.

   Малката го погледна с черните си маслинки, после извърна глава първо към Чуклата, после към побелелите от сняг върхове на Балкана и изрече:

   — Ще умрем, но като хора, а не като говеда.

   Отецът закима с глава, после взе решение — заради револвера, скочи и се заспуска по стъпалата на камбанарията. По средата се спря, извърна глава нагоре и извика:

   — Ти стой тука!

   Излезе на двора тъкмо когато портата падна. Не видя, че Малката се затече след него и се скри зад старата круша, както правеше на талима Стояна Драгановска. Изпразни револвера си срещу облака от барут, залитна, падна на едно коляно, стана, извади сабята... 

   Малката видя как четирима черкези го разпънаха за краката и ръцете, а един го съсече през кръста надве. Разбиха вратата на черквата и посякоха всички... И тези отвън, до дувара... Чу от двете килии, в горния край на двора, сестри да пищят и викат за помощ. Вдигна берданката и се затича към отворената врата ... да ги спасява.

* * *

   Не беше вик, не беше плач — като скимтене на куче... Коленичил, прегърбен, завил с бархетната си риза дръвцето, бай Никола го притискаше към гърдите си и се люлееше в несвяст:

   — Извикай поп Ради, Ленко-о-о! Извикай поп Ради-и-и! Да опее тази невинна душица-а-а-а ... че да я погребем.

   — Няма го поп Ради, бай Никола — тъжно му отвърна лесничеят, — обесиха го.

   — Ау-у-у-у! — зави като куче бай Никола. — Извикай тогава ... поп Михо или поп Петко Барбула, момчето ми! Ама, моля ти се, побърза-а-ай! Побързай, че тази кръв ми тежи. Ще ме смаже. Извикай поп да го опее-е-е-е!

   — Няма го поп Михо, бай Никола. Посякоха го, хвърлиха го от Скалата. И поп Петко го няма. Смазаха го от бой... Четиридесет дни тече кръв от ушите му... Няма ги.

   Не му повярва. Притисна вързопа до гърдите си и се завтече надолу към чаршията да дири поп.

    Откараха бай Никола за Ловеч. Ленко три дни стоя в Априлци, преди да си замине за София. Питаха го, разпитваха го... Онемя ли, що ли — повече не продума.

* * *

   Оттогава измина комай година. Рано сутринта пред хлебарницата хората се спогледаха учудени. Откъм манастира се носеше песен на моторна косачка. Някой подхвърли, че Ленко се бил върнал. Дошъл да окоси двора, да оплеви гробовете... Преди година багерчето на Петко Павлов подравни мястото, където бяха килиите, докараха пръст, с някакъв английски райграс затревиха, но не се хвана. Бабичките и екскурзоводката донесоха чувал трина, пръснаха я... Сега е трева до коляно. Хем кучето на попа все там ходеше...

   Ленко трябва да е. Че кой друг!? Другите не смеят заради попа. Бута косачката, реди равни откоси ... и неравни мисли, дето не са за казване. Мъчи се да ги прогони, а те пак се връщат. Пак ги гони ... те пак се връщат.

   П.П. Тази история, както се досещаш, уважаеми Читателю, е художествена измислица. Но трябва да призная, че в нея има и истина. На 21.04.2016 г., следобед, докато разчиствах сам отломките от двете килии, намерих една малка дървена пушка. Не знам дали е Берданка и дали има нещо общо с онова посечено детско черепче от костницата в параклиса. По тази детска играчка наистина има кръв. Увих парчето дърво с ризата си, притиснах го до гърдите си, отнесох го, скрих го. Сега търся поп да го опее.  Не такъв като поп Ради или поп Никола Барбул. Такива вече ... или все още няма. Какъвто и да е — да го опее, за да мога да погреба кръвта, че ми тежи и ме смазва. Дотогава: „Очите ми да вадят, месата ми да режат, както щат да ме мъчат — нищо няма да изкажа. Во имя Отца, Сина и Светаго Духа. Амин!  Заклех се!”