В тази безвакуумна стая всичко е сухо до крясък. Извалях предпоследния си дъх за две думи, чиито смисъл си измислих. Дъждът от клетви закъснява вече с месец и под мене е Сахара. 

   Замълчах и снощната буря отнесе дома ми. Усмихвам се налудничаво, пометена от някое вчера дълбаещо тунели в гърдите ми. Със сиви китки потъвам заедно с корените си, но в очите ми още е светло.

  Част от мен се къпе в утре... но огнени кактуси не виреят в мираж за оазис. Така и не разбра, че е просто детски огън, а не пожар който да потушиш. Eдин игрив пламък не би те опарил... Не че има значение: сега се ронят въглени. Ти излъга, че са сняг, а аз още стоя пред руините и ти вярвам наивно. Снимките ни също са в пепел, дето черни все мойте ръце.

Значенията се изплъзнаха с вятъра, същия онзи дето забави думите ти да стигнат до мен.

 ***

Вихрушката отдавна утихна. Сега далечни майски сълзи попиват в прахта, а аз си мечтая за нас и за никога.