От дълго време пътуваше по магистрала. Беше му скучно, заради еднообразните гледки, които предлагаше равнината. Ниви, тук- там някоя и друга селскостопанска постройка, крайпътни заведения с почти еднаква архитектура, гъмжащи от автомобили бензиностанции.

  Толкова му бе скучно, че в един момент си помисли, че ще заспи. А не е здравословно да заспиваш, когато караш със сто и трийсет километра в час. Щипна се по бузите, плесна си лек шамар и си разкърши врата. Лекото ободряване изтрая пет минути. Пусна радиото – пак скука, поп скука. Пробва различни станции, но не попадна на нищо, което да го разведри. Изключи радиото. Спря да пие кафе в едно чисто до погнуса заведение. Клиентите бяха съвсем обикновени, дори не мерна мадама, по която да си струва да се позагледа. Кафето бе безвкусно, но му подейства освежаващо, макар и само за малко. Продължи по пътя си.

  Увеличи леко скоростта, после я намали, ей така, за разнообразие. Заработи си няколко предупредителни изсвирвания на клаксони, и може би гневни подмятания, касаещи жената, която го бе родила. Реши да не прави повече експерименти. Продължи да шофира с постоянна скорост.

  Прозина се. Тъпият кофеин вече изобщо не действаше. Идеше му да блъсне движещата се пред него кола, не защото нещо в нея го дразнеше, просто искаше да си вдигне адреналина. Светът му се виждаше смазващо стерилен и предвидим, и това му действаше зле на психиката.

  Излезе от магистралата и подкара по двулентов път. Скучен път, без нито една дупка по него. Пейзажът се обогати с няколко подтискащо добре подредени населени места. Имаше и завои, обаче плавни, което не му донесе никакво удовлетворение. Изпревари камион. Голямо разнообразие, няма що.

  Джипиесът му подсказваше, че скоро трябва да напусне този път и да се включи в друга магистрала. Призля му. Щеше да се лиши от настоящото относително прилично разнообразите и отново да навлезе в дебрите на чудовищната скука. А го чакаше още много път.

  Прищя му се да сгази нещо. Е, не човек, разбира се, все пак той нямаше сериозни психически проблеми, но един таралеж например… Не че имаше нещо против тези мили животинки, но защо пък една от тях да не умреше на пътя, ей така, за разнообразие.

  А може би щеше да е по-добре да му се повреди колата. Една здравословна доза проблеми щеше да му  дойде дюшеш. Но колата му бе съвсем нова и не благоволи да се строши.

  Видя табела, която обявяваше, че магистралата е само на два километра по-нагоре. Настроението му съвсем се скапа.

  И тогава отдясно, иззад едни храсти, изникна отбивка. Натисна рязко спирачка, после сви и подкара по нея. Джипиесът се панира – този път го нямаше на картата.

  Настилката беше асфалтова, но се ронеше, а и дупки се виждаха тук-там.

  Не знаеше накъде води този път, но жаждата за разнообразие го подтикваше да продължи по него. Отстрани имаше храсталаци, нищо друго, а някъде в далечината мерна гора. Завоите бяха доста и го принуждаваха да бъде нащрек. За пръв път от месеци насам изпитваше удоволствие от шофирането. Отвори прозореца и чу пойни птички. Идилия. Да, гледката не бе нищо особено, но поне бе… естествена.

  Пътят започна да се стеснява, дупките станаха по-дълбоки и взеха да се появяват все по-начесто. Крайпътните храсталаци се сгъстиха и запротягаха зелените си ръце над пътя. Появиха се и гори, макар и редки. Ставаше му все по-интересно.

  Напряко на пътя притича таралеж и той наби спирачки, за да не го сгази. Вече не изпитваше желание да гази невинни животинки.

  Асфалтът отстъпи място на макадам. Камъчета затрополяха в калниците. Принуди се да намали скоростта. Воланът се тресеше под запотените му длани. Усети как пулсът му се ускорява.

  Мина покрай езерце със сияйно синя повърхност, набраздена от няколко мързеливо плуващи диви патици. Не се изкуши да спре, копнееше да види какво има по-нататък. Бе адски доволен, че авантюристичен импулс го бе накарал да се отклони от маршрута на безмерната скука, предначертан от джипиеса.

  Макадамът се примеси с калища, после съвсем изчезна. Вече караше по черен път с дълбоки коловози. Ако се появеше друга кола, трудно щеше да се размине с нея. Но пътят бе пуст. Каза си, че е време да обърне и да се върне на главния път. Само трябваше да стигне до някое по-широко местенце – опасяваше се да не одраска боята на колата в храсталаците.

  Но пътят ставаше все по-тесен, коловозите – все по-дълбоки. Зелени клони често пляскаха нахално предното стъкло. Едър камък задра шасито. Да, време бе да се връща. Спря. Чудеше се дали да не подкара на задна. Тук просто нямаше как да обърне. Мразеше да кара на задна, затова продължи. Все някъде щеше да намери удобно място за маневра.

  Храстите шибаха вратите. Коловозите го водеха напред, сякаш бе на релси. Опасни неравности имаше на всеки десетина метра.

  Уплаши се да не заседне.

  Отпред се появи очукана табела, закрита частично от надвиснали клони. Успя да разчете надписа, чак когато се озова на няколко метра от нея:

  „ПЪТ ЗА НИКЪДЕ! ВРЪЩАНЕ НАЗАД НЯМА!”

  Страхът го стисна за гърлото. Закопня с цялото си сърце за уютната скука и безопасността на магистралата. Включи на задна и погледна в огледалото за обратно виждане. Отзад бе изникнал очукан пикап. Зад волана седеше човек с маска, а върху арматурното табло лежеше огромно мачете. Човекът поклати глава наляво-надясно – не.