1.

Видя:
Как острието на меч докосва гърлото на един брахди и отнася главата му, а към посивялото небе изригва кървав фонтан, който сетне заедно с дъжда се посипва на алени пръски по земята; Как при падането си един фремен пронизва с копието си корема на един от конете-драхари и как животното пада в разкаляната земя, преплитащо крака в собствените си, сиво-синкави черва; Как грамаден брахди, чието име не си спомняше, потреперва, когато три стрели едновременно се забиват в могъщото му тяло, но не пада, а продължава да сече, докато силите му не изтичат на земята заедно с тъмната му кръв; Как друг брахди - Каийър пада от дахара си, закача се с крак за стремето и повлича със себе си животното, което се стоварва върху господаря си, потъвайки заедно с него във въртопа от бойци; Как копието на един фремен изкарва вътрешностите на стоящия пред него воин и ги повлича назад, приковавайки ги в разкаляната, окървавена земя; Как изникнал отнякъде остър кол пронизва гърлото на един дахар, излиза от врата му и се забива под бронята на яздещия го брахди; Как задницата на друго животно рухва на земята, посечена от меч, а предната част остава няколко мига права, после се свлича долу...
После Арден се отърси от внезапното вцепенение, което го беше обзело, вдигна меча си и острието проблесна в унилата светлина на дъждовното утро, жадно за кръв и болка...

Събуди се, облян в пот, гърдите му се издуваха и спадаха като ковашки мях, а невиждащият му поглед беше прикован уж към отсрещната стена, а всъщност нейде далеч, докато сънят (който не беше нито сън, нито спомен, а и двете едновременно) бавно, сякаш неохотно, се стопяваше, изчезваше като дим през отворен прозорец.
Понякога му се струваше, че сънува единствено кошмари. Особено през последните години. Понякога имаше чувството, че няма нищо друго, освен кошмари. "Греховете на бащите ни!" - както беше изкрещял собственият му баща, прикован към горящата клада преди толкова много години, когато Арден беше още малко момче и Войните на Ангбад вече бяха приключили, но не и преследванията и убийствата.
- Да, греховете на бащите ни - промърмори Арден и в същия миг, сякаш едновременно сега и преди векове, някъде далече проехтя вой на вълк, който постепенно заглъхна в тишината на нощта.

На другата сутрин той не слезе долу както правеше през последните дни и собственикът на странноприемницата изпрати прислужницата да провери дали не е станало нещо с "приятния лорд Сет", както самият Арден се бе представил преди няколко дни, когато се настани в странноприемницата.
Момичето почука на вратата и когато никой не отговори, натисна дръжката. Вратата се отвори с леко скърцане и тя видя, че леглото на лорда е чисто и оправено, а от самия него няма и следа. На нощното шкафче обаче имаше една натъпкана догоре със злато торбичка, а до нея - бележка. Момичето, което можеше да чете доста малко и да пише само името си, все пак успя да разчете единственото изречение на нея. Беше име. Само едно име: Лорд Сет. Години по-късно, когато това име вече вещаеше смърт и разруха, младата девойка вече щеше да е щастливо омъжена и да има деца. И щеше да помни странника, който бе изчезнал от странноприемницата след двудневен престой. Щеше да си спомня всичко това, и докато името Лорд Сет предизвикваше ужас навсякъде из света, наречен Кириор-Арба, тя не
можеше да престане да си мисли за него като за безкрайно щедър и може
би добър човек, който, уви, по някаква известна само нему причина, се бе превърнал в чудовището, сеещо смърт.

2.
Първото, за което човек си даваше сметка, щом се отклонеше от древната пътека, беше тишината - абсолютна, пълновластна, нарушавана единствено от шепота на листата. Не пееха птици, не крякаха жаби, не бръмчаха насекоми. Мъртвешка тишина. На места горският покров беше разкъсан и огромни снопове слънчева светлина огряваха влажна почва, покрита с изсъхнали листа и стърчащи коренища. Тук-там лежаха грамадите на повалени от буря дървета. Някои от тези рухнали титани бяха древни - невъобразимо древни, и се бяха превърнали в дом на какви ли не странни същества.
Дребни растения, наречени бледници заради призрачните им цветове, надигаха главички на сантиметри от почвата. Бръмбар кацна в средата на чашката на един бледник, прибра крилата си... и венчелистчетата на цветето се надигнаха, сключвайки се около него. Скоро бледникът отново се разтвори и от него на земята паднаха само двете твърди горни криле на насекомото, а и те скоро бяха отнесени от мравките. Гъвкавото телце на подобен на невестулка хищник се плъзна по ствола на повалено дърво и скочи върху нещо, което твърде много приличаше на мишка. Предните лапи на хищника затиснаха жертвата, която изпищя и се опита да се измъкне. Бързо, толкова бързо, че човешко око трудно би регистрирало движението, невестулката наведе глава и впи зъби в улова си, прекършвайки вратните му прешлени. Малко по-късно, стиснал храната си в уста, дребното месоядно скочи на друг повален ствол, заприпка по него... и спря, щом до ноздрите му достигна не особено силната, ала специфична миризма на нещо голямо и чуждо. Невестулката се огледа с бързи, резки тласъци на главата, подуши още един път въздуха, сетне побърза да се отдалечи, потъвайки в гъстата зеленина. Пробиващият си път през гъстата растителност мъж не забеляза нищо, а и да беше забелязал, не би му обърнал внимание. Защото в главата му все още звучеше бащиния му вик: "Греховете на бащите ни!", а той беше забравил какво значи това. Нищо? Всичко? И кому беше потребно? Някога бе знаел. Някога, когато бе прекарал две нощи в малък хан, представяйки се под името Лорд Сет. Лорд, ха! Нито той, нито някой от семейството му беше благородник. Защо тогава се представи така? Не знаеше. Имаше чувството, че не той изрича това име - сякаш в главата му се намираше някой друг. И този въпрос, както обикновено става, повлече със себе си втори - защо бе оставил толкова злато в странноприемницата? Защо бе оставил бележка с измисленото име? Все въпроси, на които нямаше отговор.
По някое време Арден от Хиос, както беше истинското му име, стигна до някакво тресавище, забутано сред висока трева. То беше оградено от високи иглолистни дървета, извисяващи се много над останалите представите ли на дървесния свят тук. Повърхността на коварната вода беше покрита с тънък слой миниатюрни растения, образуващи зелен килим, който лесно би заблудил непредпазливите горски обитатели. Всъщност Арден също може би щеше да попадне в естествения капан, ако миг преди да стъпи в добре прикритата вода, някакво създание не се бе плъзнало току под повърхността. Лъскавият му, гладък гръб проби тънката водна ципа и разкъса измамния зелен килим. После нещото потъна и само леките вълнички, браздящи повърхността, свидетелстваха за появата му. Арден реши да заобиколи блатото и почти бе успял, когато с периферното си зрение забеляза някакво движение в центъра на "поляната", придружено от плясък на вода. Обърна се и видя някаква твар с големината на прасе да плува по гръб на повърхността. Само че на Арден му се стори, че съществото не плува. Не плува, а се бори. Докато го гледаше, животното рязко потъна - на мястото му изплуваха огромни въздушни мехури, които пред очите на мъжа внезапно почервеняха. И тогава изведнъж водата сякаш се взриви.
Нещо огромно проби килима от малки растения и се извиси над тресавището. Единственото, което Арден успя да направи, беше да зяпне при вида на онова, което се показа от водата. Беше бяло като смъртта, с дълго и източено тяло като риба, ала нямаше перки. Вместо тях, от долната му страна се подаваха два реда подобни на краката на гъсеница израстъци. В огромната си челюст стискаше окървавеното тяло на жертвата си. Водният призрак остана така два-три мига, увиснал над водата, а тъмно кехлибарените му очи бяха втренчени в Арден. После, като предната
част на разцепен на две кораб, съществото започна да потъва, докато накрая напълно изчезна под развълнуваната повърхност. Арден бавно отдръпна ръката си от дръжката на меча - нямаше представа как се е озовала там, и въздъхна тихо. По челото му се стече капка пот. Той я избърса с опакото на ръката си и продължи да заобикаля блатото.