Таксито се носеше по разбитите улици и профучаваше с грохот покрай безмълвните, голи дървета... странно извисяващи се само от едната страна на тъмния път. Приведените им клони приличаха на кокалестите ръце на някоя вещица… протегнати към летящата кола, сякаш искаха да я хванат и да я захвърлят в канавката от другата страна на грозната улица. За пътника на задната седалка това беше толкова реална картина, че той инстинктивно се сви близо до вратата, далеч от ръцете и се обгърна плътно с палтото си. Шофьорът на таксито, леко небрежен и много спокоен, не забелязваше настроението на паника и като че ли за подсили смразяващия ефект на тази зловеща сцена, тихичко припяваше...: ”Умри... Умри...” “Да… би било чудесно… Това поне ще ме отърве от непоносимата смрад.” - си каза човекът на задната седалка. Всъщност този човек бях аз, а аз бях станала доброволен заложник на тип, носещ името Джони... или поне така прочетох на картата, залепена на таблото и бях затворена в помийната яма на ада. Миризмата на пот, цигари и долнопробен алкохол се смесваше с отровните отпадъци на близкия завод и мъртвите въздишки на обитателите на гробището, покрай което таксито току-що профучаваше. Тази смрад влизаше през ноздрите ми и се забиваше с такава жестокост в мозъка ми, после припряно циркулираше из вените ми и болезнено, почти с родилни мъки - излизаше през порите ми. “Господи, човече… имай милост! Купи си Тик-Так. С дъх на свежест. Много свежест. Само в две калории!” Напуши ме смях, породен от собственото ми въображение. Често ми се случваше да рисувам картини в съзнанието си и да изпадам в смях - в доста неподходящо време, на доста неподходящи места… Сега пред очите ми изникваше образа на моя шофьор… Представих си снимката му... на голям билборд в средата на някое оживено кръстовище, усмихнат, но не загадъчно като мис Мона Лиза, а широко - като за преглед при зъболекар - с кутийка Тик-Так в едната ръка, а другата - изобразяваща знака на успеха. Истеричният смях, който се опитваше да избие през здраво стиснатите ми зъби, се превърна в нещо като цигарената кашлица на дядо ми... Бог да го прости... в мига, в който отворих уста и поех дъх… “Цигарата ли ти пречи, душа? Да отварям прозореца, ако кажеш??” - Джони беше самата любезност. Опита ми да протестирам бе заглушен от нов пристъп на същата кашлица... която изхвърлих дълбоко в деколтето на блузата си. Стоях така близо минута… заровила глава в дрехите си и ароматът на сухия ми дезодорант (който по принцип не харесвах особено, защото оставяше грозни бели петна навсякъде, където се докоснеше) сега изпълваше съзнанието ми... и единствено можех да го сравня с глътката въздух, която получава човек, секунди преди белите му дробове да спрат да функционират. “Край!” - казах си, донякъде окуражена от прилива на свеж аромат във кръвта си… ”Слизам.” Промълвих “Спрете!” достатъчно тихо, но гласът ми прокънтя толкова силно и се удари със всичка сила в потните стъкла, от там рикошира и се заби като хиляди малки остриeта в ушите на Джони. Скърцащият звук на спирачките се съедини с псувнята, изскочила от устата му. “Момиче, акъла ми изкара!” - Джони плю в пазвата си няколко пъти. Представих си капчиците слюнка, стичащи се по гърдите му, покрити с гъсти, черни и къдрави косми… Представих си семенната течност, изляла се по същата тази задна седалка, на която в момента седях… Представих си литрите повръщано, попило с годините в мръсните стелки на пода… Последно си пожелах да нямам такова голямо въображение… и тогава, подобно на куршум, изстрелян без посока в пространството, излетях през затворената врата. Дишах с пълни гърди бензиновите изпарения от улицата, поемах в себе си черния дим от завода… и тогава разбрах какво чувства детето, когато поема първата си глътка въздух - чувства се живо. Така се чувствах и аз. Жива. Джони стоеше до мен и ме гледаше с огромните си черни очи. В погледа му виждах изненада, уплаха и може би любопитство. “Нещо ми прилоша..” - почувствах се длъжна да обясня и той поклати глава, като се усмихна широко… също като на билборда. “Не, не... друго е... От онова прилошава предимно сутрин!” - размазах глупавата му усмивка. “Но нищо сериозно ми няма... ще се оправя... Вие тръгвайте… не искам да ви задържам!” “А-а... душа, не! В такова състояние не те оставям. В болница ще те карам!!” Джони закрачи енергично обратно към колата, като с едната си ръка леко ме избутваше в същата посока. “Не е нужно... ще ми мине...” - мрънках аз и мисълта, че ще прекрача отново прага на ада, се изсмя високо в съзнанието ми. Но напорът на ръката му не отслабна и той продължи да ме бута към таксито. С крайчеца на погледа си улавях профучаващите по пътя автомобили. И тогава разбрах… Джони нямаше да ме остави. Защото въпреки непоносимата си миризма, имаше добро сърце. Дали беше това... или го стимулираше високата сметка до болницата, намираща се чак в другия край на града, не знам. Но разбрах, че съм длъжна да остана с него до край. Защото Джони беше мъж на честта. И нямаше да ме остави, докато не ме откара там... до където го бях наела. Стиснах зъби и смело тръгнах към очуканото, самотно такси. Мракът в купето се раздираше единствено от монотонно светещия екран с изписаната на него дестинация: “Бермудски триъгълник”.
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.