“Хората забравят, че и пътят към нищото, започва с първата крачка“,
Чък Паланюк
Слънчев юнски ден.
От онези, много горещите, в които е 48 градуса, но на сянка. И няма значение колко фрапета и лимонади ще изпиеш, друго е да си на морето, например, под чадър, с коктейл в ръка, и да подухва летен бриз. Такъв, който да отвява мислите ти, като калинки.
(Сега, да не си помислите, че пиша, докато съм на плажа и пия коктейл, защото не съм).
Лъчите на слънцето се простираха докъдето ти видят очите. В безоблачното небе летяха птици, които създаваха усещането за ... не знам за какво точно, всъщност. Малко хаотичен ден ми е, но тъй като съм решила, че и днес ще владея хаоса (или поне своя собствен), затова, и изписвам следващите си редове.
Колкото по – горещо ставаше, толкова по – дълго се нижеха и дните, а нощите бяха от онези, безсънните, които те сблъскваха с най – големите ти страхове, и те вкарваха в най – дълбоките размисли и страсти.
Колкото повече време минаваше, толкова повече опознавах себе си и всеки път стигах до извода, че съм си една ходеща въпросителна. От онези, които постоянно задават въпроси и винаги търсят отговори.
Не ме беше страх да минавам по коридорите на собсветния Ад, който някога сама бях създала за себе си. Не ме беше страх да мисля; да се чудя; да питам. От всичко и по много. Повече ме беше страх от това да не остана в застой, затова.. правех крачки. Това беше най – важното. И докато правех същите тия крачки, задавах милиони въпроси (най – вече в малките часове на нощта), от типа на:
Ако се науча да прощавам на другите и да забравям дали ще успея да простя, и на себе си и ще намери ли най – накрая спокойствие душата ми? Или, ако ми се даде още един шанс да погубя себе си – ще се възползвам ли? И ще си спомням ли нещо от досегашния си живот, ако го направя?
Спомените и не толкова спомените, колкото въпросителните във въпросите бяха нещото, което държеше съзнанието ми будно, душата блуждаеща, тялото тръпнещо, а сърцето копнеещо. Въпросителни, които ме изправяха на ръба на пропастта, едновременно карайки ме да искам да скоча, но в същото време ме възпираха от това безумие.
Същите тези въпросителни разкъсваха цялото ми същество на милиони парченца, разпръсвайки ги из вселената. Парченца, които туптяха, боляха, ръмяха...
Беше от онези юнски дни, в които осъзнавахме колко самотни сме всъщност. Какво се случваше тогава ли? Ще ти кажа, читателю.
Така бяхме устроение ние, човеците, а именно да търсим светлината, която озарява пътя ни и винаги е с нас. И го правим, докато лека полека не започне да тлее, и не изгасне съвсем.
По – често се среща тенденцията, в която въпросите идват след като останем на тъмно.
Вариантите ни са или да живеем запомнящо се, или да умрем тихо.. И слънцето, което така се отразява в очите нашепва същото – „умираш забравена или живееш, оставяйки следи“.
Всеки има право на избор и ако вземехме решението да умрем тихо, това превръщаше ли ни в една постоянно лутаща се сянка?
Бях писала някога, че: „Никога не съм обичала напудрените думи, подплатени с фалшиви обещания, макар че самата аз станах жертва на собствените си убеждения. Убеждения, които ме караха да вярвам в красотата и чистотата на утрешния ден, в добрите хора, феите, и щастливия край; които затваряха очите ми за каменистия път, но отваряха душата и сърцето ми за чувствата ми. Убеждения, които дотолкова изцедиха всяка живителна сила в мен, че самата аз се предадох и им обърнах гръб.“
(Редове, към които се придържам и към днешна дата.)
Кога разбирахме, ние, човеците, че трябва да живеем за днешния ден, защото вероятността утре да не дойде беше много голяма; че хората са добри единствено, когато имат някаква полза от това, а в края на деня феите и щастливият край остават изписани в последните редове на книгите за принцеси, срещнали принцове на бели коне, които ги спасили от зла участ, зла вещица, и им се заклели във вечна любов?
Имаше ли, всъщност, такова нещо като „вечна любов”? И, ако да – защо ни беше толкова трудно да спазим обещанията, които бяхме дали (някога, някъде, на някого)? И, ако ни беше трудно да не ги нарушаваме – защо ги давахме изобщо?
Не бяхме жертви нито на собствените си убеждения, нито на чуждите такива. Не знам коя дума би била най – подходяща, за да мога да я използвам, но ние, човеците, сме всичко друго освен жертви.
Какво се опитвахме да докажем? Или просто се опитвахме да си го върнем на някого, за нещо, някога? И дори да беше така – това караше ли ни да се чувстваме по – пълноценни, отколкото бяхме или вече толкова много бяхме свикнали да сме на дъното, и ни беше така добре, че не правехме разлика между правилно и грешно; добро, и зло; хубаво и лошо? Бяхме ли наистина жертви на думи, които изричахме и чувства, които чувствахме или бяхме просто консуматори? Знаехме ли как да кажем „Благодаря”, „Моля”, „Извинявай” или единственото, на което бяхме способни беше да бъдем Кралицата в извратената игра на шах, която в края на краищата получаваше главата не само на Краля, ами и на пешките, топовете, конете, както на противниковата страна, така, и на нашата собствена?
Кога щяхме да се уморим и щяхме ли, и нямаше ли да е много по – хубаво, ако се откажехме от безмилостната игра на котка, и мишка, в която винаги имаше повече от един „изяден”?
Да, не беше играта това, което ни възбуждаше, а капанът, в който винаги се озовавахме накрая беше нещото, което ни държеше на тръни. Дали щяхме да се качим на ремонтираната магистрала или щяхме да нагазим в калта? Нямаше значение какво правим, нито какво казваме, а още по – малко значение имаше по кой път щяхме да минем (беше важно да стигнем някъде, нали?, както пише Луис Карол в „Алиса в страната на чудесата“).
Напрежението, което течеше във вените ни, че в края на краищата ще бъдем хванати беше единственото, което държеше съзнанието ни будно, душата блуждаеща и сърцето жадуващо.
Редове, които вече изписах малко по – нагоре и които щях да изписвам до сетния си дъх. Ние, човешките същества, бяхме съвкупност от преплитащи се противиречия; сблъсък от копнежи; експлозия от неизречени обичания; огън от изригващи любови и пепел от угаснали мечти, и желания; съвкупност от запетаи, многоточия, сбъдвания, случвания и всички възможни НЕ-та между тях.
Така ли бяхме устроени? Намирахме ли сили да продължим да се борим или оставяхме отчаянието да вземе превес и да надделее, да ни прегърне в студените си, самотни прегръдки, казвайки: „Всичко ще бъде наред! Не забравяй, че можеш да бъдеш щастлива и сама!” ??
Каква беше истината и кога се сблъсквахме с нея? В момента, в който си казвахме: „Не искам да бъда щастлива сама“ или „Нямам нужда от нечия помощ, за да съсипя живота си, защото и сама се справям с това доста добре“.
Но, ако съдбата ни беше отредила зла участ – щяхме ли да се примирим с нея или щяхме да направим всичко по силите си, че дори и невъзможното, само, и само, за да се оглеждаме в нечии две очи? И щяхме ли да преплуваме океани от лава, и щяхме ли да изкачим планини сковани от лед, само, за да стоплим ръцете, които някога са изстинали заради нас?
Не съм на морето и не пия коктейл. И морски бриз не вее в косите ми. Няма значение къде съм, всъщност, защото винаги ще те питам, теб, който ме четеш: Ако имаш магическа пръчка, с която да върнеш времето назад – щеше ли да целуваш по – често; да ревнуваш по – малко; да прегръщаш по – силно; да обичаш по – всеотдайно? Ако имаш право на 3 желания от вълшебната лампа ще ги използваш ли напълно егоистично и само за себе си или ще да поискаш 3 хубави, и щастливи неща, за човека, когото обичаш, дори това да значи някой друг, а не ти, да е причина за неговото щастие?
Толкова много „Ако”, „Или”, „Дали” и толкова много въпроси, чиито отговори се блъскат в главата ти (да, в моята също) търсещи, и чакащи своите отговори.
Кои бяхме и бяхме ли истински, и можехме ли да се обвържем с друго човешко същество дотолкова, че да му отдадем всичко, което имахме? Имахме ли смелостта да прекрачим тънката граница на страха, че ще бъдем отблъснати, неразбрани, излъгани, наранени? Можехме ли да обичаме със силата на природните стихии без да поискаме след време любовта си? Можехме ли да си признаем, че сме сгрешили, без да се вглеждаме в грешките на другите; без да сочим с пръст и да обвиняваме; без да натякваме, и обиждаме, защото все пак нека не забравяме, че преди да „съсипе живота ни” този човек е бил нашето щастие?! Можехме ли да простим чуждата гордост, въпреки, че нашата беше наранена?
Защото какво по – хубаво от това, когато играта на „Криеница” свърши, някой да ти каже „Намерих те”?
Петър, благодаря за включването. Радвам се, че редовете ми Ви харесват. Поздрави 😌