Гара Кюстендил. Качвам се на влака. Сърцето ми тупти ускорено. Взимам стълбите на две, на три, сякаш искам да избягам. Остават две минути до тръгването на влака. Две минути. Вече нервно гриза ноктите си и краката ми разтрисат купето. Две минути. Толкова малко, но ми се струват вечност.
Часовникът на гарата отмерва все по-бавно времето. Някога обичах този град. Алеята в центъра. Хисарлъка, планината. Това е родният ми град, а аз не искам да се върна в него. Прибирането ми там става все по-рядко и все по- за малко.
Влакът тръгва. Отивам си най-накрая. Щастлива съм. И едновременно с това тъжна. Знам, че това е може би последното ми прибиране там. Градът, в който се родих. Който толкова много обичах. Сега е толкова чужд. Някогашните ми приятели вече ги няма. Сядаме на караваната пред блока, говорим си празни приказки. Правя се, че ги слушам, но думите преминават покрай ушите ми. Мисля си. Какво правя тук. Тук ли е моето място.
Мисля си и за него. Първата ми любов. Онзи със синьо-зелените о ...