Работа свърши. Не можех да повярвам. Събрах си партакешите и се ометох. Поредните 8 часа от живота ми, които никога нямаше да си върна. Трябва да започнат да ми плащат осигуровка „Животът е кратък, амиго”. Скочих в колата си и се отправих към един бар до нас. Местенцето беше уютно – пускаха рок, а алкохолът беше на толкова ниски цени, че имах чувството, че тея типове въртят далавера с токсикологията в близката болница.

Бях разбит от работа. Не физически - о, не. Като млад исках да следвам биология и много добре знам, че органът, който изразходва най-много енергия в човешкото тяло, е мозъкът. Работя в рекламна агенция, като дизайнер. Работата ми ме скапва. Но не мога да я изоставя – трбява да се храня все пак. А предвид, че не ме бива в нищо друго, освен рисуването – нямам особен избор. Мразя я тая работа. Мразя всичко, свързано с нея. Имам чувството, че и рисуването вече мразя. Не, разбира се, това не е вярно. Рисувам и любителски в свободното си време. Това е единственото нещо, заради което си струва да оставам трезвен. Рисувам за един комикс в интернет, но всичките картинки се правят на ръка. От мен. Не ми плащат, просто така се пазя от самоунищожение.

Седнах в бара. Скромна обстановка, с красив бар. Масите не бяха нищо особено – обикновено дърво с най-обикновени дървени столове. Барът обаче беше адски красив. Беше от полирано черешово дърво, много широк. Със стъклено покритие. Под стъклото имаше плочи на Doors, Pink Floyd, Jimmy Hendrix, The Stooges, Rainbow, Deep Purple и още редица други банди. Имаше сигурно 20-25 плочи. Седнах на един висок стол, точно пред The Wall. Хех...

- Уиски с вода, моля. И шот текила. – поръчах. Не бях дошъл да се шегувам. Изпих текилата и се заех с уискито. Сложих си точно две ледчета. Наслаждавах се на питието си. Няма нищо по-красиво от това да седнеш да се напиеш до забрава след работа. Тая работа ме скапва. Някакъв човек седна до мен и си поръча мохито. Вече бях на трето уиски и втора текила. Човечецът беше с гола глава и това ми се видя някак смешно. Изглеждаше нелепо. Изпи си коктейла. От колоните бумчеше “I light another cigarette… learn to forget… learn to forget…”. Извадих си цигарите и запалих една. Беше приятно.

- Ей, приятел – обърна се към мен човекът с голата глава, докато си допиваше мохитото.

- Сподели, приятел – натъртих на думата „приятел”. Дразнеше ме тонът му. Исках да му разбия устата.

- Я не ми се дръвчи, бе – сопна ми се оня. „Ебати нахалния тип”, помислих си – имам една работа за теб.

- Имам си работа, амиго – казах му – благодаря все пак. – След като казах това си поръчах още пиене и се опитах да се правя, сякаш не съществуваше.

- Ей, пънкар недодялан. Следим те от доста време. Ще свършиш една работа за мен, или ще свършиш в канавката. Да не мислиш, че се шегувам? Ще ти светя маслото точно тук, пред 30 души свидетели и никой няма да ме барне. Не знаеш с кой си имаш работа, лайнарче... – така и не разбрах с кого си имам работа.

Точно щях да му кажа да ходи на майната си, когато през вратата влезе някакъв огромен тип. Имаше телосложението на горила и май не беше много щастлив заради нещо. Спря се на две крачки от вратата и започна да се оглежда. Тръгна към мен точно в момента, в който усетих, че ме наблюдава. Преди да успея да реагирам, огромният тип сграбчи плешивия за яката на ризата му, вдигна го във въздуха, сякаш тежеше два килограма, след което го тръшна пред стола му с такава сила, че чак усетих вибрации в пода. Гаврътнах си уискито на екс и си поръчах още едно. Огромният тип извади малко ножче от джоба си и преряза сънната артерия на плешивия. Докато последният се гърчеше на земята в предсмъртна агония, горилата седна до мен и си поръча джин с тоник. Аз започнах вече леко да се напивам.

- Слушай к'во – каза ми огромният тип и отпи от питието си – ще свършиш нещо за мен.

- И защо пък ще върша нещо за теб бе, келеш?

- Ей, да свършиш като тоя негодник ли искаш? Ти да не си полудял, бе? Ще те изям. Буквално. Мислиш, че няма? Ще ти изпържа топките и ще ги изям със сварени яйца за закуска, педераст.

- Добре, добре... Какво искаш?

- Ами... – точно започна да говори, когато изневиделица се появи някакъв дребен тип от някъде и пристегна гърлото на огромният тип с гарота. Започна да стяга примката, а от врата на горилата започна да шурти кръв. Вече се изплаших. Какво искаха тея типове от мен? Аз съм художник, по дяволите. Гаврътнах уискито на екс и си поръчах още едно. Дребният тип приключи с душенето на големия тип и завхърли тялото му върху тялото на плешивия. След което се настани до мен. Поръча си ром. Чист. Даже без лед. Кораво копеле...

- Здрасти – казах му.

- Млъквай, бе – озъби ми се той в отговор.

- Много си дребен, че да ми говориш така. Другите поне бяха яки.

Той ме погледна, извади малка катана, може би към 35 сантиметра, и я постави на бара. Отпи от рома си гигантска глътка, може би малко по-малко от половината питие.

- На отворен ли ми се правиш бе, лайнар? Ще те разрежа от пишката до скапаната ти коса.

- Добре, добре... – сериозно си ме хвана страх. Особено след като видях как удуши оня грамаден тип... – Какво искаш?

- Трябва да свършиш една работа за мен.

- О, боже, и ти ли...

- Какво и аз ли? – изглеждаше наистина учуден.

- Ами тея типове искаха същото. Да върша някакви лайна за тях. Големия тип уби плешивия, а ти свети маслото на големия.

- Какво...? – точно довършваше мисълта си, когато мозъкът му изхвърча през челото му и се намести върху шишетата на бара. Някакъв тип седеше зад него, държейки опраян пистолет със заглушител в една огромна дупка в главата му. Изглеждаше нелепо. Беше облечен с огромен черен шлифер, с черни кожени ръкавици и черно бомбе, което закриваше лицето му. Хвърли дребният тип върху другите трупове и се намести до мен. Изпих на екс оставащото ми уиски и си поръчах още едно. Човекът-шлифер си поръча мартини. Не смеех да го погледна.

- Ей, приятел – каза ми той. Преглътнах.

- Да? – казах му без да го поглеждам.

- В кофти положение си – преглътнах пак. Обърнах се към него. Той се обърна към мен.

- Татко!? – беше много шокиращо. Баща ми, който не бях виждал от 26 години, седеше до мен и сърбаше мартини. А преди това ми беше показал как изглежда мозъкът на някакъв тип, който преди това ми беше показал какъв цвят добива човек при задушаване, който пък ми беше показал как изглежда кръвта на някакъв тип, който пък... Ей, чакай... Тоя първия нищо не ми показа. Озадачението озадачаваше самия мен.

- Да.

- Какво правиш тук?! – наистина не можех да повярвам. Шокът беше истински и силен.

Баща ми ме погледна и вдигна чашата си.

- Наздраве!

- Наздраве! – казах му.

Докато вдигах чашата да отпия, баща ми опря пистолета в челото ми и ми намигна. След това натисна спусъка.