В обширния кабинет на кмета на община…а бе кой го интересува коя е тя, витаеше размисъл. Толкова, че както прозаиците се изразяват, с нож да го режеш. Само че кметът Рачко Мачков не беше прозаик, а прагматик и от няколко дни клюмаше над обхваналата го въпрос „Защо работата в поверената му община е така жестоко критикувана от обикновеното население?” Седи си той, свива пръст подир пръст и отброява налегналите го задачи, които тези дни трябваше да отметне. Като първа задача, Рачко трябваше да направи пълен обход на общинската сграда и да види къде колко народ има, какво прави, не прави или просто съществува. „Ми няма друг начин”, рече си той и отлепи задника си от стола, защото нямаше как да инспектира всичко от седнало положение. Още повече, че милата му секретарка, дъщеря на негов съученик седеше кротко в поверения й кабинет и залягаше над маникюра си.

- Мименце – подвикна й той, защото все още мислеше. – След малко излизам, ако някой нещо пририта за мен, по работа съм, както винаги.

След около час най-после събра необходимата му сила да стане и тръшна вратата така, че Мименцето да разбере, че е излязъл.

„Сега ще трябва да влизам в кабинети и да надзиравам, за видя кой какво прави”, скришом се прозя Рачко и тъй като тази мисъл не го умори, продължи да я развива. „Да мина по лявото крило…Ама там са онези от заварено положение от първия кмет… Той пък вече депутат, а тия са негови хора. Ако не работят, ще се оплачат, ще тръгнат едни приказки, че си отмъщавам. А аз съм толкова добър! И баба така казваше…Да проверявам заместник-кмета по строителство…няма смисъл. Той ми е първи приятел!От първия ден се вихри! Довърши си вилата, сега мисли за деца, за внуци. Апартаменти в града, на морето, вили, то все си е работа. Не съм го виждал от месеци, но пък как да му се скарам – приятел, заедно сме си играли. „

Рачко се обърна към другия коридор и аха да тръгне, но се сети, че това беше наследство от друг кмет, който стана министър! Е как да му закачаш хората! Някакви си петдесетина човека. Нагъчкаха се по пет в кабинет и така хем си прекарваха весело, хем си запазиха стола. Защото седенето на стола им беше работата. Виж, не беше така при наследството от един кмет, който стана само заместник министър, но във важно министерство. Там имаше и десетина правостоящи служители, но те не роптаеха, ами си прекарваха работното време извън сградата, ужким инспектират това-онова. Ще им хванат опинците, както казва простия народ!

От инспекцията отпаднаха и лично назначените от Рачко заместник-кметове. Този по културата непрекъснато беше по разни командировки из чужбина, за да проучи кое как е там и да привнесе челен опит . В обмяната на опита към шефа на културата неизбежно се присламчваше главната архитектка,(много близка приятелка на жена му и още по-близка с шеф от важно министерство), която привнесе строенето на сгради като онази кула в Пиза, дето аха, и ще падне. Тя не пада, но няколко сгради, проектирани от Нинчето (така се казваше главната архитектка) паднаха. Виновни били строителите, същите, които взеха, та направиха вело-алеи по новаторски начин. Дръпнаха някакво покритие, което съвсем лесно можеше да се навие на руло и да се пренесе на друго място, където велосипедистите чакаха ред да карат по алея. Само че нещо в субстанцията не било както трябва, та алеята се начупи и я бракуваха.

За да настани всички свои приятели, родата и други близки екземпляри, Рачко създаде отдели към просветата, като ги разби и по предмети. За по ясно, в общината имаше отдел „Аритметика”, „Писане”, Рисуване”, „Ръчен труд” и всичко останало, като отдел „Час на класния ръководител” се оглавяваше от тъщата му, която имаше дългогодишен стаж като лелка в елитна детска градина в близкото село.

В това време от една врата се изтърколи засмян до уши чичка, който весело подритваше шкембето пред себе си.

- Здравей, братчед! – ухили се той и потупа Рачко по рамото. – Бачкаме, а? Тъй, тъй, народа на нас чака. - Това беше Пешо, братовчед по майчина линия, който беше заместник кмет по спорта.

- Да ,бе! Скъсваме се и пак ни плюят Ти как си със задачите, гониш ли ги? Гледай да се не спънеш някъде, както си се засилил! По-кротко!

- Че как! Създадох 49 отдела за наблюдаване и развитие на всички спортове. Взех един фиш от Спорт-тотото и ги подпуках наред! И да ти кажа, братчед, един спорт сме пропуснали! Най-българският, изконен спорт, който прави от всяко дете бъдещ спортист! Да знаеш, че петдесетият ми отдел е „Прескочи кобила”! Някъде да са се сетили за този спорт? Освен това нашия род все едри, какъв спорт да им поверя. Братчедката Цеца завежда отдела! Сто кила е! И всички са около там! Ако трябва, ще ходят по детски градини и училища да залягат и децата да ги прескачат! Може и да отслабнат малко!

- Много бе,Пешо! Петдесет отдела, по пет човека…

- Много на душманите, дето са без рода и приятели. Айде, че окъснях!

Все пак, Рачко трябваше да влезе в някоя врата, да види с очите си кое как се случва. Бутна тук-там, но беше заключено. Към тъмния коридор изобщо не тръгна, защото там беше едно бракувано наследство и вече бяха на памперси. „Що да ги тревожа хората, помисли си Рачко. То, ако мен не ме уредят после някъде, след време ще съм при тях. „

По едно време обонянието на Рачко долови мирис на печени чушки. Най-хубавото нещо, най-милото и носещо носталгични спомени. Тръгна по миризмата и право при кохортата от жени, които обслужваха населението откъм страна на жалби и други прошения. Само че поради пандемична криза, населението беше инструктирано да чака от вън. А то, вали дъжд. Кой е луд да стои в това кучешко време. Затова женурята запълваха работното си време с белене на чушки.

- Здравейте, прекрасници! – реши да ги поласкае Рачко, още повече, че скоро щеше да има избори. - Белите чушки, а?

- Белим…- обърна се Сийчето, която беше много близка приятелка на първата братовчедка на Рачко. – Лютеница се прави, а без чушки не става. Викам си, така и така няма работа, а вкъщи не смогвам, да ги донеса тук и за 1-2 часа ще ги опаткаме. Десет чифта ръце!

- Тъй, тъй ,– съгласи се Рачко и си взе една чушка – Има ли сол?

- Че как? – скочи някаква и му подаде солница. – Хапнете си, г-н кмете.

- А патладжан ще има ли?

- Естествено – отвърна Сийчето. – Белят го в деловодството. Утре ще приготвим лютеница за Надето. За една седмица трябва да насмогнем за всички. Страшни лютеници правим. Ще ви черпим едно бурканче !

- Едно??? Аз ям едно бурканче на един път. По пет от човек!

- Добре – обещаха в хор служителките и залегнаха над пипера.

- Случайно да правите луканки някъде?

- Естествено! Като му дойде времето, завъртаме машинката, ама викаме и мъже да помагат. Трябва да се работи!!!

- По пет подкови! – рече Рачко и се ядоса, че досега не беше се вяснал из дебрите на общината. Ама и над комисионни се поти. Къде ще ти инспектира хиляда човека! Или повече…И защо да се лишава от избиратели? Ей ги, ходят насам-натам, лютеници правят, суджуци, от един кабинет му се счу и тракане на шевна машина, от друг свирня на китара. труд кипеше, а населението недоволно! Защо ли…