Крещеше, виеше, накрая започна да скимти. Не беше болка, беше разкъсване. Костите на таза ѝ пращяха. Нямаше сила вече и да вика. Усещаше главата му между краката си... Роди се... Чу, как тихичко изплака.
Беше сама, напълно сама, нямаше кой да ѝ помогне. Бавно се изправи на лакти.
- Болеше, нали?
Обърна се. Седеше до нея. Тих, облечен в бяла роба, а в очите му сякаш беше цялата Вселена.
- Болеше... Помогни ми... Няма никой до мен.
- Аз съм до теб и винаги съм бил до теб.
- Не вярвах...
Той се изправи. Откъсна парченце от робата си. Завърза пъпната връв и я отряза. После взе малкото ритащо създание и го подаде в ръцете ѝ.
- Усещаш ли, сякаш болката вече изчезна.
Тя го погледна, а от очите ѝ се стичаха сълзи.
- Да, изчезна.
- Ти вече роди живот, а това е силата да повярваш. Трудно се ражда Вярата. С болка и с чувството, че си прероден. Вече си друга, усети Неговата сила да създава. Сега пред теб е времето да се грижиш за това дете. ...