Раждането на Поет
По действителен случай
Безлунната нощ сгъсти мрака в стаята. Плътна, осезаема тишина погълна единствения звук – часовникът спря. Завесата трепна едва, в безветрената нощ и застина. Сноп бяла светлина се плъзна през открехнатия прозорец, пръсна се на безброй светещи точици, разреди мрака и изпълни пространството с бледо, индигово трептене. Миг и светлинките се сляха в ефирен облак, който се рееше над Ирена. Тя отвори очи и дъхът й спря. Гледаше омагьосана... Белотата над нея заискри и се стече в силуета на жена. Стоеше до прозореца и гледаше навън. Кадифеният й глас попи в Ирена...
- Трябва да напишеш 43 стихотворения за трийсет дни!
- Но аз, аз... – Ирена осъзна, че няма глас.
- Ще бъда до теб! – изтъня в лъч и се стопи в нощта.
Зората се разля, в млечно - розово и подгони здрача. Ирена от часове стоеше неподвижна, в плен на видението. Без отговори, въпросите стихнаха, но се загнездиха дълбоко в нея. Будилникът я извади от унеса. Събуди децата и се зае със закуската. Чудеше се, дали да сподели... „Не още!” - изтърва чашата – не беше нейна мисъл. Притвори очи – глас - присъствие, в едно.
Тръсна глава. Нямаше спомен как е изпратила децата. Не знаеше защо е седнала пред бюрото. Листа пред нея, беше изписан с нейния почерк. Химикала в ръката й бе доказателството. Очите препуснаха по редовете...
Аз няма да съм вечно в ловните полета,
аз няма да съм все на кръстопът,
не искам да съм ничия мишена,
защото просто съм от кръв и плът.
Улучена веднъж, аз кротко паднах
и вече месеци в прахта лежа;
сега надигам се полека, бавно
и моля се на болката да издържа.
Е, ето ме - ранена, уязвима и сломена.
Това ли искаше - да победиш?
Свободен си отново да ловуваш,
със огън див душите да гориш.
Стрели забивай, щом тъй ти харесва.
Това за теб е... мъжество,
но щом часът на равносметката удари,
не питай колко ще ти вземе и какво.
Цената само Бог я знае...
От мене имаш прошка и добро.
Не те виня... аз просто бях в обсега
на твоето ловуващо око...
10.05.2010
Потръпна от истинността на чувството... „Не може да бъде! Сънувам. Това не е моят живот - аз съм щастлива! Този стих е страдание!”... „Още 42” чу се да произнася на глас и разбра. Погледна календара и... потръпна. След трийсет дни, беше рожденият й ден – навършваше 43 години.
Затвори очи и отново я видя - възрастна жена, посребрена коса, вчесана назад и събрана на тила. Светли, обикновени дрехи. И мекият, топъл глас - нищо повече.
Единствената нишка беше поезията. Ирена не просто обичаше, тя обожаваше поезия. Знаеше десетки стихове на любими поети - заспиваше с тях, в дългите самотни нощи, когато мъжът й беше на плаване.
Въздъхна „Коя си ти? Защо избра мен?" Отговорът не беше глас, просто мисъл: "близки, от една кръв и всичко се повтаря..." Разрови паметта си, щеше да знае, ако някой от рода й е писал. Събуди се спомен – ярък и жив, от детството й. Семейството е около масата, качена на стол, тя рецитира възторжено... Беше чувала, че прабаба й е била великолепен рецитатор. „А може би... Може би е тя – прабаба?!” Както си стоеше, съвсем несъзнателно взе лист, хвана химикала и думите просто потекоха...
В този ден, Ирена написа три стихотворения. След „Греховно”, вече беше сигурна - прабаба й изливаше Душата си пред нея, чрез нея.
Свикна с невидимото й присъствие. Не беше точно присъствие, просто готовност във всеки миг да откликне на посланията й – винаги имаше лист и химикал под ръка. Свикна да отваря очи през нощта и, без да светва, да реди думите. Свикна да става от масата в най-забавното с приятели и да се затваря в тишината на болката й. Често плачеше, докато пише и след това, от неизмеримото страдание, което дишаше от стиховете.
На 10 юни 2010 година върху бюрото лежаха 56 листа със стихотворения. Ирена се усмихна с тъга. Щеше да й липсва всичко това. В мига, в който си го помисли, думите потекоха като пълноводна река... Няколко минути като всеки път и стихът беше роден. Със сълзи на очи, Ирена й благодари. Прочете и не можа да повярва, това вече не беше историята на прабаба й, това беше нейният живот.
Сезоните се нижеха. Бури и дъжд, слънце с дъга, сива равноделност понякога – всевечната гама на живота.
Тя никога повече не се яви пред нея, никога повече Ирена не чу гласа й, но думите се леят и до днес. А поезията й е две преплетени спирали, устремени към любовта – нейната и на прабаба й.
Благодаря ти, Ренка, за историята и съдействието!
„На един Стрелец...” renika67 /Ирена Георгиева/
09.10.2011
© Силвия Райчева Сеймира Дони Все права защищены