Рандеву

               Вятърът се пъхна под старата му тениска и студът от утринния бриз накара изгорялата му кожа да настръхне приятно. Закопча горнището на анцунга си. Макар да бе четвърти август,  в четири часа сутринта си беше направо студено. По тъмните улици се прокрадваха неясни силуети, едни самотни и вяли, обвити в мислите си, други вплетени един в друг, уморени, но щастливи, нямащи търпение да се отдадат на сладостната омая на страстта си. Самотните крясъци на гларусите му бяха приятни и близки и го караха да се чувства някак уютно.

           Днес бе денят за неговото рандеву. Чакаше го с нетърпение и мисълта за близката, приятна среща го изпълваше с вълнение, караше сърцето му да бие припряно. Ускори крачка. Пристанът вече беше  близо и той  усещаше  мириса на сол и водорасли.

            Предния ден предвидливо бе паркирал колата си удобно близо до кея, така че приготовленията  да не му отнемат много време. Многократно бе премислил всичко, знаеше какво точно ще направи и колко време ще му отнеме. Усещаше, че колкото повече приближава, сърцето му започва да бие по-бързо и по-силно, това го ядоса и си наложи да забави ход. Да, ето го... пред него беше морето. Все още не се виждаше, но го усещаше с всяка клетка на тялото си, чуваше шума на вълните, усещаше мрачното му привличане. То го чакаше.

             Кеят бе малък и мръсен, едно истинско пристанище за човешките души,  даващо и вземащо. Извади припряно гумената лодка от багажника, разпъна я бързо и уверено, и започна монотонно да натиска крачната помпа. Знаеше, че това ще му отнеме точно 20 минути. Заслуша се в ромона на вълните, блъскащи се в пристана. Шепотът им и мракът от морската бездна го накараха да се замисли какви ли тайни са притаили в себе си - жестоки и алчни, любовни, безнадеждни, трупани хиляди години.

             Четири и тридесет и пет - добре. Провери отново всичко, не бе пропуснал нищо. Не бе пропуснал да вземе дори два камъка, с  които щеше да троши мидите, които използваше за стръв.

            Смяташе се за разумен и подреден човек, колкото  и да се опитваше жена му да го убеди в обратното. Спомни си за студентската си квартира, как всяко нещо си имаше своето място, а денят му преминаваше по часовник до такава степен, че някои части от ежедневието му се бяха превърнали в ритуал. Съпругата  му обратно на него беше като тайфун, винаги нещо правеща, хаотично и непрестанно. Често се чудеше как може действията и да и отнемат целия ден. В крайна сметка всичко пак си беше не на мястото. Имаше чувството, че просто премества вещите от едно място на друго и после пак ги връщаше. И това безкрайно пране и готвене. Нямаше никакво желание да участва в този хаос. Когато оставаше сам, винаги се бе справял много добре. Обичаше да се чувства като част от добре подредения си живот.

              Настани се удобно в лодката и се отблъсна от брега. Натисна греблата и не след дълго усети как тези усилия приятно сгряват стегнатите му мускули и тяло. Влизаше все по-навътре и звуците от крясъка на гларусите и двигателите на отделните автомобили, зареждащи хотелите, се отдалечаваше и отстъпваха място на тихия и спокоен плясък на вълните, който сякаш го галеше и се опитваше да го накара да не мисли за черната бездна под лодката. Можеше да плува добре, заслуга на университета му, всеки завършил да бъде и добър плувец. Въпреки това внимателно бе подбрал при покупката, лодката  да бъде с три отделни надуваеми секции и с надуваеми седалки. Беше се запасил с вода, малко храна, дори и със спасителна жилетка.

            Гребеше все по-навътре.  Вълните станаха   дълги  и леки. Черният им мрак  го накара  за миг да потръпне. Усещаше се малък и дързък на фона на цялата тази мощ, която беше под него. Най-накрая спря  и се огледа, да, това е мястото. Беше се отдалечил достатъчно от брега. От тук той изглеждаше като тънка, едва забележима ивица. Хвърли котвата, която беше купил от една рускиня на бит пазар, малка, сгъваема, удобна и се загледа как въжето започна да се размотава, увлечено към дъното - сякаш нямаше да спре никога, накрая забави ход и се успокои.

            От изток здрачът се бе разредил, колкото да очертае хоризонта. Няколко рибарски гемии се откъснаха от брега и с монотонно пърполене  се отправиха към ежедневната си надежда.

            Разпъна въдицата, остаряла като него, използвана веднъж два пъти в годината, обикновено, когато е някъде на почивка. Бръкна в торбата с миди и строши една. Тръпката го бе обзела изцяло, нямаше търпение да пусне кукичката с малката лигава стръв към дъното. Ръцете му трепереха от вълнение.  Отпусна влакното и то пое по пътя си. Това беше дългоочакваният момент. Обра луфта и зачака... ето го  и познатото подръпване. Там долу животът течеше непрестанно и правилата не бяха се променили. Рязко движение и той усети припряната тежест във върха на пръчката. Ето го - отличен екземпляр, красив, зеленикав, разперил розови перки като ветрила.

            Знаеше това място от един рибар и ревниво го пазеше само за себе си. Не бе идвал тук с никого, не беше и споменавал дори за него. Радваше се, че тази малка негова тайна всяка година  го чакаше и му се отблагодаряваше по един чудесен начин. Попчетата бяха едри и алчни и скоро кофичката му започна да се изпълва.

             Вече беше почти светло. Сякаш усещаше движението на планетата под себе си, което скоро щеше да принуди мрака да отстъпи и да даде начало на един нов прекрасен ден. Брегът сега му изглеждаше по-близък и многобройните светлини и приглушения тътен от събуждащият се град, го накараха да се  отдаде на  мислите си.

            През Март бе навършил четиридесет и три години. Както казваше, бе започнал да се спуска по надолнището на живота си.  Беше женен от шестнадесет години за голямата си студентска любов Кърстин. Имаха две деца - прекрасни ангелчета като малки, сега представляващи половината от грижите му. Кристи се бе оказала чудесна майка, нежна и грижовна. Преди винаги му е изглеждала малко студена и объркана, никога не бе можал да я разгадае напълно и това донякъде го стимулираше, поддържаше интереса му към нея през годините. Животът му с нея течеше бавно и сигурно, не спестяващ им от изпитанията си. Спомни си за проблемите  и с кърменето, за прекалената и всеотдайност и ангажираност към децата, проблемите със сливиците и при двете, операциите. Беше се справила почти сама.

              И двамата се бяха реализирали добре. Работата му беше интересна и разнообразна и му харесваше, макар и кариерата му да вървеше бавно. Животът им даваше малко, толкова колкото можеха да откъснат от него със задружни усилия.

          Често прекалената му прямота му пречеше. Знаеше, че с малко политика и премерени компромиси би постигнал много повече, но не съжаляваш, защото смяташе, че така се запазва по-близко до това, което би искал да бъде и компромисите ще го доведат неминуемо до промени, които биха му били неприятни.

           Нещата се бяха наредили малко по малко и това му даваше увереност. Въпреки това знаеше, че нещо не беше както трябва. Усещаше го и това не му даваше мира. Винаги се беше стремял да контролира всичко в живота си, дори това да му костваше неимоверни усилия. Някои бе заплатил и със здравето си, но и там успяваше да намери разумния баланс. Нещо му пречеше да се отпусне и да се отдаде на течението, не можеше, а и не искаше. Все по-осезаемо чувстваше, че проблемът е вътре в него - нещо липсваше. В началото това беше някакво неосъзнато усещане, но с времето се беше превърнало в буца, която бе заседнала в гърдите му. 

          Погледна  в далечината. Слънчевият диск напираше със страшна сила и на  хоризонта  се откриваше невероятна феерия от цветове. Леки перести облаци  драпираха  гледката и я караха да изглежда още по-красива.

           Намираше  се за  прекалено емоционален. Смяташе, че това му вреди, правеше   проблемите да изглеждат по-трудни, но пък му даваше правилна интуиция за нещата. Често решенията му го дразнеха и въпреки това знаеше, че  винаги ще постъпва точно така. Например любовта му, тя бе много важна за него. Бе я  търсил отчаяно и дълго, не допускаше компромиси, имаше нужда от нея и това търсене се беше превърнало в един постоянен спътник в живота му. Кърстин бе влязла в живота му, бавно и мъчително, сякаш си проправяше път през душата му.

          Небето на изток бе светнало и обливаше морската шир с милиарди блещукащи светлинки, немирно трепкащи, сякаш обзети от вълнение и радост от предстоящото представление. Всичко бе грейнало, чисто и трепетно,  вълнуващо и величествено,  в очакване на  мига. Слънчевият диск проблясна на хоризонта и огненото му копие се стрелна по морската повърхност, обагряйки я в злато. Фанфари оглушиха Небесния свод. Поредният величествен триумф на светлината над мрака. Победа, даваща живот, успяваща да освети и най-тъмните места, прогонваща и най-мрачните мисли.

            Скоро, набрало скорост, огненото кълбо се отлепи от хоризонта и пое по вечния си път, даващ решения за едни и жестоко безпощаден към други. Топлината му бе все по-осезаема за премръзналото и вдървено тяло. Оставяйки  въдицата до себе си, той  изпъна  ръце, за да се протегне. Сладостна тръпка премина през цялото му тяло и го накара да потръпне. Отпусна се назад и се остави вълните да го полюшват безцелно, като се наслаждаваше на слабата топлина от слънчевите лъчи. Те целуваха нежно кожата му и стапяха капките морска вода по лицето му, като оставяха малки солени следи, които стягаха кожата му и го караха да чувства тази целувка още по-осезаема и още по-приятна. Отново остави мислите си да се реят свободно, премесени с приятните усещания, завладяващи тялото му.

              Нещо в него се бе променило. Неща, които преди приемаше за разумен компромис, сега му изглеждаха дразнещи и недопустими.  Кристи, тя винаги бе много сдържана в чувствата си и прекалено крайна в решенията си. Това го объркваше и го караше да си мисли, че дълбоко в нея се таи някаква тайна, непреодолима и стряскаща. Знаеше, че тя го обича по неин си начин, но това никога не можа да му стане достатъчно. Никога не бе споделяла чувствата си, дори и към него. Вечно беше угрижена, отнесена в мислите си. Сякаш бе някъде далеч и там имаше толкова неща да решава. Вечер си лягаше изтощена и заспиваше моментално. Никога не бе споменала  тези две думи "обичам те", което за него се бе превърнало в обект за много размишления. Не отказваше ласките му, приемаше ги безропотно, никога обаче не бе  ги и давала. Нейният свят я обсебваше изцяло. Той си мислеше, че има нещо много объркано в това положение и правеше непрестанни опити за промяна или поне за намиране на причините.

              В началото смяташе, че е много малка и неопитна. После, че е прекалено ангажирана и уморена. Времето минаваше и нещата си оставаха по старому. Накрая реши, че тя бе направила недопустим компромис със себе си, бе го допуснала до себе си, знаейки, че е достоен за това и бе доказал, че го заслужава. Никога обаче не бе могла да го обикне истински, всеотдайно, изпепеляващо. Сигурен беше, че още не бе  изпитвала това чувство и сега се обвиняваше, че  я  бе лишил от нещо толкова истинско и красиво, нещо, което заслужаваше.

                Отстрани изглеждаха стабилна и уравновесена двойка. Приятелите им ги уважаваха и обичаха, най вече нея - беше толкова различна от тях.   Животът им се бе превърнал в  едно негласно споразумение, в което всеки спазваше своите задължения и следеше за правата си...  Той знаеше, че това никога няма да се промени и че  е късно да поправи каквото и да било. Това го караше да губи почва под краката си, чувстваше се изигран от живота, който бе му дал нещо прекрасно и след това му бе наложил ред ограничения, които му отнемаха радостта.

              Ежедневието му бе станало скучно и вяло и никакви опити за промяна не помагаха. Явно трябваше да се примири и това го убиваше по малко. Чувстваше, че в него остава все по-малко от това, което преди харесваше в себе си и в представите му за живота. Струваше му  се, че това  бе  безвъзвратно.

               И тогава се бе появила тя - Мишел, крехка, руса, красива. Бе влязла в живота му тихо и бе превзела всичко без съпротива, мислите му, съня му, цялото му същество. Може би за него тя бе неосъзната необходимост, едно бягство, неговият спасителен бряг. Никога не мислеше за това, знаеше, че тя му дава всичко, от което има нужда и това му бе достатъчно да се чувства отново жив. Поглъщаше лакомо всяко свое усещане, всеки допир до нея, чувствата, които се бяха взривили и го изпълваха изцяло. Усещаше се отново жив  и това го правеше щастлив.

              Мишел бе прекрасна, притежаваше от всичко, което той би желал да бъде една жена.  Бе умна и това го караше да се чувства избран. Радваше се, че точно тя го е забелязала и оценила съществото му, чувствата му. Възхищаваше се на  лекотата, с която се справяше с всичко. Денят и бе кратък и подреден, чувствата и също - открити и чисти. Никога не се натрапваше, нея просто я имаше. Не знаеше какво точно представлява той за нея, но не се и питаше.

               Обичаше да държи малките и ръце в дланите си и нежно да ги целува, те бяха първата му победа и го привличаха особено. Лицето и бе ведро и плахо. Радваха го бързите промени в него, от решителност в нежност, от неувереност към топлина. Думите и излизаха тихо и нежно и понякога му бе достатъчен само тембърът на гласа и. Ласките и, за които толкова бе мечтал, бяха леки и ефирни, даваха му такова спокойствие, каквото не беше изпитвал от детството си.

            Срещите им бяха кратки и редки и двамата бързаха да дадат всичко от себе си. Всичко, което имаха нужда да споделят и бяха таили от толкова дълго време, просто струеше от тях. Приятна му бе мисълта, че някой го харесва изцяло такъв, какъвто винаги би искал да бъде, без подправеност, без ограничения. Обичаше всяка извивка на тялото и, всеки неин жест. Можеше да я наблюдава с часове и това му бе достатъчно, да усеща, че е покрай него, че го обича, че е негова. Съдбата и бе дала всичко, за което бе мечтал. Понякога се плашеше  от толкова женственост и се радваше, женственост, която винаги  бе забелязвал и желал, но не се бе и надявал, че  може да я заслужи и да я притежава в такава степен. Обичаше да я докосва леко, страхуваше се да не я счупи или нарани. Топлина... това беше всяка нейна усмивка.

              Всичко това бе толкова закъсняло. Струваше му се, че е пропилял толкова много, цял един живот и затова бързаше да я дари с всичко, което бе пропуснал да даде от себе си - имаше толкова много и  го даваше с пълни шепи. Обичаше я сладко и нежно, неговото малко островче, неговата фея спасителка, която изпълваше мислите му.

            Не обичаше този двойствен живот, който му се налагаше да води, но не можеше да се откаже от щастието, което го бе сполетяло. Беше направил толкова компромиси, бе раздал толкова от себе си. Струваше му се, че я заслужава, че я е изстрадал, че бе пропуснал толкова много, докато я бе чакал, че не би я пропуснал да мине покрай него, не и тя. Връзката му го караше да се концентрира до краен предел, мобилизираше го изцяло. Караше го да се чувства пречистен. Искаше да  запази любовта  си чиста и завинаги. Смяташе, че ако успеят да не наранят никого, това е възможно. Трябваше да успее, щеше да направи всичко. Ако я загубеше...

             Силен плясък и рязко разлюляване едва не преобърнаха лодката. Той се изправи бързо и видя минаващия наблизо рибарски кораб. Мислите му останаха някъде далече, сякаш грабнати от необятната морска шир. Усети солта в устата си и горчивината и и си помисли, че това е горчивината от живота на милиардите морски обитатели, живели от безброй години в това море. Мишел...

               Слънцето бе вече високо и присвиваше очите му. Ромонът на вълните го подканяше да остане, да се потопи в тях и чувствата му да се слеят с песента им и да станат част от безбройните им тайни.

           Започна бавно да прибира  въдицата. Неговото рандеву със спомените му, горчиви и сладки, бе приключило. До следващия негов разговор със себе си и с морето, който щеше да чака с нетърпение. Загреба бавно към брега.

              Градът  с  всичките си обитатели се бе отдал на ежедневния си безсмислен хаос и го очакваше.