По пладне манастирът задряма. Листата на дъбовете се вкопчиха едно в друго, сякаш пръсти. Не пропускаха слънчевите лъчи. Сенчесто бе и в сърцето на Панчо, който ровеше с пръчица в пясъка. Линиите, които изчерта, напомняха думи, тежки като сираческа съдба. Погледнеше ли към зеления чадър над главата си, виждаше очите на липсващата си майка. Бог ù скова лодка за тялото, а сърцето ù хвръкна като изплашено птиче. Безпаричните джобове на баща му накараха сирачето да потърси спасение в духовното. Ала учението за Бога, което предлагаше богословското училище, съвсем не стигаше да утоли скитащата му душа... Безсилието на самотничеството го изгуби в смисъла. Религията го караше да се чувства неприютно, затова отделяше много повече внимание на цветовете, с които бяха изрисувани иконите. Хрисимо бе и онова черното, което живееше в очите на светците. Само то, под белилото на ореолите им, му изглеждаше човешко...
Върху тайно измъкнати листи или на белите полета от книгите прерисуваше божествените об ...