Беше ранна пролет, слънцето весело прокрадваше топлите си лъчи през малкото прозорче на тъмната и студена стая, в която живеехме. Не бях сама, с мен имаше доста бебета, майки, татковци и по-големи батковци и каки. Сукалчетата като мен не знаехме какво е да си навън. Само ни разказваха, че там било приказно красиво. Имало градинка покрита с прекрасна зелена трева, много цветенца и храстчета, а бели камъчета ограждали алеите, по които се разхождали човеците. Пънчета от отсечени дървета служели за столчета и масички. По клоните на дърветата било пълно с птички, които пеели увлекателно, а в едни други сгради живеели кокошки, прасенца, козички, че даже и конче. Аз бях още много мъничка и нямах право да ходя навън, но знаех, че един ден и на мен ще ми се случи. Лежах си в подгизналото от влагата кашонче в дъното на мрачното мазе, сгушена до „мама” и … И вярвах! Вярвах, че скоро ще се появи моят човек! Толкова много се бях молила да ми се случи, че вече не ми беше останало нищо друго освен вя ...