Детството ми е пълно с шарени спомени, сладки и ароматни, усмихнати, ала и малко тъжни. Част от хората на онова светло време вече ги няма. Те живеят единствено в моята памет и обичта ми към тях. За да ги спася от забравата и да им дам слънце дори когато няма да ме има, се заех да разкажа за онези дни, в които Господ ходеше по земята, беше скъп гостенин във всяко сърце, топлейки и хранейки душата с раздавинки – нещо, което хората сега забравиха.
Баба беше истински вярваща, до последния милиметър на своето обичащо сърце. Имаше свои разбирания за небето, ада, грешното и праведното, и никой не бе в състояние да разбие или промени нейните виждания. Тя може би беше по-близо до Бог от всички свещеници в църквите наоколо, защото ме научи на милост.
За хора, които ходят на литургии, но в живота са зли, тя казваше:
– Те се черкуват само. Да купи и запали свещ може всеки, ти се научи да месиш раздавинки за душата.
Всяка неделя сутрин пиехме липов чай, от който ухаеше цялата къща. След закуска баб ...