- Наталия тук ли живее?
Открехнах вратата още малко: висок, слаб мъж, с приятно лице и характерни бакенбарди. Стори ми се леко нервен.
- В момента я няма. Да ù предам ли нещо?
- Предайте ú, че я обичам, и че не мога да живея без нея!
Някой извика асансьора, а на мен ми призля.
- Момент...тоест...как така?! Знаете ли кой съм аз?! – възкликнах със справедливият гняв на законен съпруг на Наталия.
- Знам, господин Татарски. И смятам, че е крайно време тази игра на криеница да приключи - аз и Наталия се обичаме!
“Как ще го боли повече – като му счупя капачките, или като му избия зъбите?”
- Просто я оставете да си тръгне, моля ви! Между вас без друго всичко е приключило. Аз мога да я направя щастлива, и няма да пожаля сили за това – продължи да си копае гробът нахалника..
В ситуации като тези егото не ти оставя много ходове – или пребиваш него, или жена си. Или и двамата – за двоен кеф.
- Заповядай, влез!
Той влезе и се озърна неуверено. Имаше право. ...