… Казваше се Мая. Очите ù бяха странно красиви, те криеха нещо. Трудно бе за разбиране какво виждат, но в това беше чарът им… 
Тя го погледна. Не знаеше дали да замълчи или имаше смисъл да говори. Реши да свърже няколко думи, но я бе обзел страх. Страх от това, какво ще каже той. От думите, които той бе изрекъл до сега.

-          И това ли е всичко, което искаш да знам? Само това ли ще ми кажеш? Нима не заслужавам повече от това кратко обяснение, кажи ми, кажи, моля те! – От прекрасните  ù тъмни очи заблестяха сълзи, породени от болката, която разяждаше малкото ù сърчице.

-          Но ти не искаш да разбереш… Не мога повече така, Мая! Всичко, което имахме беше повече от хубаво, но е време да си отида, да те пусна. Знаеш какво казват хората, че ако обичаме нещо, трябва да го пуснем да си отиде. Не мисля, че мога да бъда момчето за теб, това, за което ти винаги си мечтала!

-          А какъв ще бъде моят свят без теб, Иван? Отговори нещо…

Замислен, той виждаше как сълзите от очите ù напират все повече, как я боли и така ще бъде, ако не направи нещо, ако само за миг не каже нещо, с което да я утеши. Но уви, беше твърдо решен. Не искаше да я наранява повече. Виждаше, че тя не е щастлива, усмивката ù не бе на лицето и в близките седмици.

            - Аз винаги ще те обичам, мъниче! Но въпросът сега не е там. Знаеш, че много неща се случиха между нас… време е да си тръгна. А ти не можеш да дойдеш с мен по този път!  – той тихо преглътна, знаеше, че я наранява до болка силно….

А тя просто стоеше там в тишината, погледна го отново с онзи поглед, който го караше всеки път, през всичкото това изминало време, да се замисли какво „съкровище” има, но не, този път погледът ù бе тъжен.

            - Мислиш ли, че аз ще мога да си тръгна сега и просто да те забравя? Да изтрия всичко с лека ръка? Да започна отначало? А ти, ти ще можеш ли?

            - Не зная какво ще стане. Знам и че ти няма да ме забравиш също, но виждам как усмивката ти не е пълноценна и това ме убива, защо да бъда с теб, след като няма да мога да те правя щастлива?

            - Може би защото не поглеждаш надалеч.  Гледаш от близката страна, но не и от другата. По-важно е всичко онова, което няма смисъл, но аз… ти винаги си ме поставял на заден план, Иван. Но въпреки всичко, аз те обичам. Свикнах с всичко, а знам, че ти винаги си ме обичал. Защо сега, защо чак сега слагаш края на всичко? Сега, когато бяхме толкова щастливи заедно, не е това… трябва да има и друга причина.Познавам те, кажи ми я? Моля те, не си тръгвай така, без обяснение, без да разбера…

Толкова ù се бе събрало, че не знаеше къде повече да побере болката си. Гледаше го, не спираше, тя знаеше, че нещо го мъчи, но той не ù отговаряше. Изведнъж забеляза как Иван протяга ръката си към нея. Усмихна се, искаше да я хване, тя си помисли, че може би всичко това е просто една шега… ”какво следваше?„ – това си задаваше Мая.

-          Съжалявам! Не го исках, но се случи. Ти бе твърде добра с мен, даваше ми всичко, което някога съм искал, обичаше ме, грижеше се за мен, но може би това ме разглези и аз започнах да те имам за даденост. Винаги беше готова на всичко за мен, плачеше, страдаше, смееше се, танцуваше, пееше – ти правеше всичко с мен. Може би ми оказваше твърде голямо внимание, а аз не го оцених, и сега, сега ще си тръгнеш наранена, защото да ти призная честно, аз не съм сигурен дали искам всичко това. Времето минава, а аз искам да започна да живея по друг начин. Да бъда с много хора, приятели, момичета… още е рано да бъда сериозен. Не исках да ти казвам това, Мая… но ти имаш правото да бъда честен с теб. Вече не си онова важно нещо в живота ми. Да, от една страна ти ще бъдеш винаги важна за мен, но не толкова, колкото би трябвало!

-          Сбогом ! Желая ти всичко, което искаш, да бъде твое, живей, бъди сред повече хора, сега е твоето време. Нашето вече свърши, но запомни едно, не ме моли никога да бъдем приятели, от сега нататък не искам да чувам твоето име, да виждам лицето ти, да чувам дори гласа ти! Нарани ме много, тези думи бяха достатъчни за мен!

Тя обърна гръб и се запъти към близката пейка. Искаше да седне, имаше нужда от глътка въздух. Но не стигна до пейката, подпря се на едно дърво, притисна сърцето си така, сякаш се надяваше болката да спре, но не спираше. В ума ù минаваха думите му, отново и отново си спомняше моментите, прекарани заедно, тя не можеше да диша. Опитваше се да каже нещо на себе си, да спре всичко това което се случва, но нямаше изход.

            Мина ден, минаха два, три. Мина месец. Минаха два, три. Мая бе все така тъжна, но един ден... Тя бе легнала отново със сълзи в очите, знаеше, че така ще се събуди пак, но този път не стана така. Стана сутрин, погледна през прозореца след като отвори очите си. Нещо в нея се бе променило. Изглеждаше по-свежа, бодра, нямаше и капка съмнение – за пръв път от месеци Мая се усмихна. Тя изми очите си, среса косите си, отвори прозорците на стаята си и започна да вкарва всичко в ред. Лошите спомени, тъжната музика, снимките – тя махна всичко. Единственото, което бе останало на лицето ù, беше една широка усмивка. В онзи ден тя написа на последната страница от дневника си „Започна нов ден, по-мъдър от вчерашния! Сега е време да запретна ръкави и да сложа край на всичката онази болка! Вече не я чувствам, време е!„

Мая затвори дневника си. Тя показа на себе си, че може да бъде силна. Трябваше ù време, много при това, но сега дойде ред на непреклонния ù дух! Сложи усмивката си и никога повече не я махна, защото знаеше – след всяка болка идва малко щастие !