Една история за две души еднакви като две капки вода, а всъщност толкова различни! Аз исках да си тръгна, вярно е, и го направих, тръснах вратата на един-единствен човек, който за разлика от всички други застана до мен... Ти беше до мен в най-трудните ми моменти, не съм го забравила, ала друг път превръщаше живота ми в пълна каша. Научи ме да не се предавам, показа ми, че мога, вървя до мен в най-трудните пътища и за момент не ме остави. Ти ме накара да вярвам, че не съм обикновена, че съм родена за велики дела... Направи ме силна, показа ми правилния път!

Помня последния ми ден със теб... каза, че ако утре се налага да не си до мен - няма да ме забравиш лесно... няма да ме забравиш никога! Погледна ме в очите и погледът ти се заби в мен като острие, запали сърцето ми, сякаш беше огън, пречупи душата ми до болка, а тялото ми дори не помръдваше, сякаш беше вкарал отрова в мен... тогава си спомних за какво съм тук, припомних си за последен път какво е любов, не исках да те пускам никога... Устните ти се впиха в моите за последен път, сякаш знаеха, че всичко свършва. Трябваше да тръгвам, влакът ме чакаше... Мразя този влак, той ме отдели от теб! Моето обичам те и всички мои чувства свършиха на тази гара, там оставих сърцето си. Защо ме остави да се кача? Защо не ме спря? Минавах през различни гари и градове, а образът ти не спираше да ме преследва. Различни хора се качваха и слизаха, а аз бях сама, умирах сред тях и зад себе си оставях единственото, което съм обичала! Пътят беше дълъг, ала никъде не срещах онези очи...

Исках да сляза още на първия завой, исках да изкрещя, че не бива да си тръгвам, но беше страшно късно, сърцето ми закъсня!