Написах това в малко нестандартен стил. Простичко е, не е нищо особено, но крие много чувства, много спомени и често ме кара да се замисля.

Д.: ... И ти си тръгна просто така? Без да й кажеш нищо? Без да й кажеш, че ще продължава да е всичко за теб, че винаги ще я обичаш колкото и далече да сте един от друг?

Е.: Да. Имаш ли представа, че само един поглед щеше да е нужен, за  да остана завинаги при нея?! А не може! Не е правилно да сме заедно!

Д.: Щом се обичате... Значи нищо не може да е грешно.

Мълчание. Е. знаеше, че тя е права, но не смееше да го признае, не смееше да изрече на глас онези толкова опасни за него думи, а именно, че има нужда от онова момиче, за да живее. Д. го гледаше натъжено, сякаш всеки момент от очите й ще потекат сълзи, тези сълзи щяха та бъдат като пороен дъжд. Дори във въздуха тя можеше да усети болката и тъгата, с която той говореше, можеше да усети самотата настъпила у него. Когато тя гледаше погледа му настръхваше, но и искаше да го направи щастлив. Той го заслужаваше.

Д.: Остани тази нощ при мен. Знаеш, че аз никога няма да те нараня...

Е.: Замълчи. Знаеш, че те уважавам, много си ми близка, но не мога да прекарам нощта с никоя друга освен Г. Никоя!

Д. преглътна сълзите, но не и болката, която усети в този миг. От пет години за нея това бе мъжът на мечтите й, но знаеше, че никога няма да го има. Винаги беше на разположение да му помага, а той ходеше при нея често за да получи подкрепа след като лошите момичета му разбиваха сърцето. Дори не подозираше, за любовта й... Или може би подозираше, но го беше страх да разбере истината.

E.: Тръгвай си! Махни се!

Изкрещя студено той.

Д. го гледаше сякаш щеше да изкрещи истината.

Д.: Няма ли да разбереш, че всичко, което съм направила досега е само за теб и никой друг?! Всичко!!! Посветих живота си на теб, а ти... ти обичаш нея...

Е.: Да! И ще продължа да я обичам, независимо, че ти не искаш. Сбогом.

Вратата се затвори с трясък... Стана тихо. Само силно туптящото самотно сърце напомняше, че има любов, макар и несподелена...