Написах това в малко нестандартен стил. Простичко е, не е нищо особено, но крие много чувства, много спомени и често ме кара да се замисля.
Д.: ... И ти си тръгна просто така? Без да й кажеш нищо? Без да й кажеш, че ще продължава да е всичко за теб, че винаги ще я обичаш колкото и далече да сте един от друг?
Е.: Да. Имаш ли представа, че само един поглед щеше да е нужен, за да остана завинаги при нея?! А не може! Не е правилно да сме заедно!
Д.: Щом се обичате... Значи нищо не може да е грешно.
Мълчание. Е. знаеше, че тя е права, но не смееше да го признае, не смееше да изрече на глас онези толкова опасни за него думи, а именно, че има нужда от онова момиче, за да живее. Д. го гледаше натъжено, сякаш всеки момент от очите й ще потекат сълзи, тези сълзи щяха та бъдат като пороен дъжд. Дори във въздуха тя можеше да усети болката и тъгата, с която той говореше, можеше да усети самотата настъпила у него. Когато тя гледаше погледа му настръхваше, но и искаше да го направи щастлив. Той го за ...