Топлите есенни дни са времето, в което старите хора се радват на слънцето. То вече не ги плаши както през лятото. Имат на разположение цял ден и не бързат. Седемдесетгодишният Стефан бе седнал на една от пейките в парка. Слънцето даряваше топлина в късната есен. Мъжът се бе отпуснал на пейката и си мислеше за нещата от живота. За това, че мъдростта идва твърде късно, когато вече няма сили. За тревогите, които много често са били неоснователни. За годините минали в труд. Работа за насъщния. Унесен в своите мисли, той чу звук от желязо по земята. Обърна се и видя свой стар познат.
- Как си Петко? С помощник си гледам - каза Стефан. - И аз имам бастун, но гледам много да не се подпирам него. Още ме държат краката. Сядай де!
- Добре съм! - каза Петко. - Не съм тръгнал на разходка, че да сядам. Хайде да се разходим и ще си говорим.
Стефан стана от пейката. Двамата мъже тръгнаха по алеята. Вървяха бавно. Добре облечени. Със самочувствие на успели в живота хора. Говореха тихо. Поздравяваха те ...