– На Земята, най-красивото цвете кое е, кажи ми? Едно ли е, или са много, има ли име? Ароматът му, в разказ, облечен в рими, прочети го, а после на мен сподели ми.
Отдавна, преди много години, когато светът се превръщал в модерен. От пръстта се родило цвете без име, а до него дивял бурен наперен. От коренче скрито на педя в земята, стъблото вървяло към слънцето бавно. Слушало песен от славей изпята, забравило кал и суша отдавна. Бе пораснало тихо и в самота, живяло с дъжда и с бурния вятър. Някой му казал за любовта, че който обичал играел е театър. И всеки ден влизал в хиляди роли. И весел и плачещ, усмихнат и тъжен. И щом я загубел, започвал да моли, сякаш човекът отсреща бил длъжен. Това е било за невинното цвете, порои от чувства и бури от кал. И когато небето смрачи се от двете, красивия цвят потъвал в жал. И така би живяло десет години, но минал край него човек много беден. Не говорел,може би нямал и име, очите му топли, а погледа леден. Доближил се до цветето, тихо заплакал, от слабост и срам скрил си очите. Аромат да усети с търпение чакал, а сърцето му топлели само лъчите. Тогава човекът казал с тъга:
– Как да откъсна от тебе цвета? Не искам, та ти си много красиво. Но любимата е за мене света, с нея сърцето ми е щастливо. Как ще зарадвам очите й сини, щом подаря те с топла прегръдка. Защото студено след много години, жадни за обич, нужда от глътка. Скъпо цвете, ти позволи ми, да взема от теб този скъп дар. В сърцата си имаме хора любими, и никой от нас не е господар.
А цветето дори тъга не изпита, погали човека с капка роса. И когато видя душата измита, усмихна се и подари му цвета. Щастливо, защото в големия свят, където от бързане време не стига. То е направило някой богат и отново в човека обич пристига.
Това бе моят разказ в рими, щеше да казваш любимото цвете. Едно ли е, или много са, ти сподели ми, а дали ме обичаш, аз ще усетя.

Явор Перфанов
27.07.2019
Г.Оряховица