Разказ за дивите и дивите по душа

2-ра част

На път за физкултурния салон класната на съседната паралелка ме засече и учтиво ме помоли да отнеса досието на едно момиче, което се намирало в стаята по изобразително изкуство. Заизкачвах се наобратно с пуфтене, заради поразителната болка в крака, и любопитно погледнах, на кого принадлежеше този документ. Екатерина Евтимова. „Боже!“ помислих си, „Тая ли?! Господи, не отново.“ Катето беше едно момиче, което би могло да се впише в мечтите на много момчета. За мен тя беше силикон, целулит и дълга руса коса, която противно на много блондинки, които се обиждат, че ги смятат за тъпи, та си беше същинска куха лейка. Имаше писклив глас и… се плашеше от мен. Не знам как да го обясня. Дали беше заради късата ми коса, вследствие на която винаги нервно прокарваше пръсти през своите руси кичури, сякаш за да се увери, че нейните са си още на мястото, или заради импулсивния ми характер, идея си нямам, но всеки път щом ме видеше, почваше да пищи. Беше доста смущаващо за мен, дори и да не броим факта, че трябваше да се обиждам.

Влязох в стаята, готова за поредния писък, но ме посрещна само познатият шум на пълна стая с говорещи ученици.

—    Да сте виждали Екатерина? – попитах госпожата, която водеше курсовете ми по рисуване.

—    Сега ще дойде – каза, докато работеше по картината си, а аз забелязах почернелия тиган, който седеше на бюрото до нея.

—    Това пък за какво ви е? – попитах, като взех тигана в ръцете си. – Да не измислихте нова техника на рисуване с тигани, след като гръмнахме старите ютии, с които размазвахме разтопените пастели?

Госпожата ме изгледа за момент.

—    Между другото, това не е лоша идея, въпреки че тиганите ще са по-трудни за използване при енкаустиката – отвърна тя. – Всъщност, този го взех от кабинета по домашен бит по време на часовете по кулинария. Боже, Рики, децата правят всичко друго, но не и да готвят.

Не знаех какво да отвърна на изтормозеното лице на госпожата, когато една петокласничка застана до мен ухилена до уши, държаща четките ми за рисуване.

—    Здравей! – каза ми.

—    Здрасти.

—    Ти ли си каката, която нарисува онзи дракон, закачен в коридора?

—    Да.

—    А тези четки твои ли са?

—    Да.

—    Какво правиш с тях?

Що за тъп въпрос?

—    Бъркам си в ушите – отвърнах, преди да се замисля сериозно, че тя е само на единайсет.

И момичето ги изпусна.

—    Еее, недей да ги изпускаш де. Все пак пари съм давала за тях.

Винаги ми е било трудно да общувам с малки деца, дори когато бях малка. Толкова се бях отплеснала, когато чух истеричния писък зад гърба си и си спомних, че съм тук да обслужа най-голямото бебе, което познавах. Обърнах се рязко, стресната от писъка, все още държаща тигана в едната ръка и досието в другата. Стресът моментално се превърна в бяс и аз стиснах зъби. Напрежението обаче трябваше да се отпуши.

—    Скъпа моя – започнах – ще тресна този тиган върху русата ти главица, ако не спреш да реагираш така. Не хапя! И аз съм човек, и аз душа нося. Капиш?

Не дочаках отговор. Минах покрай нея, стоварих досието в ръцете й и се изнесох.

Часовете по физическо са мястото, където момичетата от класа се отдаваме на женски приказки в съблекалнята. Поне докато треньорката ни не влезе ядосана, че не играем.

—    Омръзна ми! Часовете ми не са за приказки. Всеки път все някой го боли корем, боли го глава, боли го не знам си какво си. Край! От следващия път идвам с календар и записвам всяка кога е неразположена, за да не ми се измъквате!

В съблекалнята цареше пълна тишина. Никой не посмя да обели и дума.

Даскалката имаше право, но не беше права. На мен като ми идваше, когато си поиска, какво трябваше да отбележа? „Амии, госпожоо, отбележете ме от първи, плюс-минус още трийсет дни… ама не е сигурно.“ Огледах стаята и за мое спокойствие видях, че не съм единствената, която мисли така. Треньорката излезе и аз се разхилих.

—    Това няма да го направи – каза една съученичка.

—    Да бе, знаеш ли кога ще ме накара да си запиша датите! Изобщо не е познала.

—    Спокойно момичета, просто е яхнала метлата покрай ученическите състезания.

Няколко секунди по-късно отново си говорехме разпалено без да ни интересуват никакви нормативи.

Същата вечер с баща ми седяхме в дворчето на едно ресторантче, а аз не спирах да хълцам.

—    Ох – (хлъц) – кой, за Бога – (хлъц) – се е заговорил така за мен – (хлъц) – че направо ме раздира това – (хлъц) – хълцане!

—    Не съм аз – каза тате.

—    Ох, баща – (хлъц) – ми.

—    Ми не съм аз де.

—    Ми направи – (хлъц) – нещо. Дъщеря ти се тормози.

—    Ще почна да говоря за теб, поне да има за какво да ме обвиняваш.

Аз завъртях усмихнато очи, а той започна монолога си.

—    Да знаеш, щерчето какво диване е. По цял следобед лежи и спи, едни чинии от обяд не ще да си измие…

Бях отишла да си измия ръцете преди да ми сервират вечерята. Минах покрай бармана и заобиколих масите в заведението, когато…

ПЛЯС!

Отдръпнах се назад, гледайки учудено. Хората на съседната маса ме изгледаха, а баща ми почна да се смее. Заопипвах пред мен и усетих стъклото. Проследих го с ръце до рамката и проверих дали това до него не е също прозорец. За щастие не беше и аз излязох, отивайки при масата на баща ми.

—    Знаеш ли, за първи път ми се случва да се бутна в прозорец – казах като седнах срещу него.

Той все още се смееше.

—    Май трябва да те водя на очен лекар.

—    Защо? Аз си виждам идеално. Просто те явно са изчистили стъклото прекалено добре, а аз забравих откъде влязох.

След малко ни донесоха вечерите, а бащата се бе успокоил след заразителния смях.

—    Тате, мислиш ли ме за прекалено буйна?

—    Не повече от мен. Защо питаш?

—    Защото много хора ме смятат за голям бунтар, който им пречи.

—    Не. Хич да не ти пука. И аз бях такъв като млад – усмихнах се подло – не че сега съм стар де! То и сега съм си същия. Но знаеш ли,светът се върти от черните овце, от тези, които имат силата и стремежа и не ги е страх да бъдат трън в задника на някого. Недей да се съмняваш в себе си, заради прищевките на други хора. Бъди дива и щастлива.

Край.

p.s. Сега ще изпиша нещо, което не съм сигурна какво точно ще бъде. Първо ще кажа, че аз съм човек, който, повече или по-малко, трудно се вписва в нова среда (или в случая сайта). Пиша от близо година и общо взето всякакви работи, които ми идват на акъла, защото като много други… хора на моята възраст (не искам да пиша „деца“, защото ми е много умалително, въпреки че, да, деца сме си) намирам отдушник в това, където да си излея душата. От скоро започнах да се замислям и да си връзвам мислите ясно и разбираемо, така че да не изглеждат толкова оплетени, колкото са в моята глава. Първоначално показвах писанията си само на мои приятелки, които бяха приятно изненадани и ме посъветваха да ги публикувам някъде. Отначало бях доста скептична към идеята, защото неведнъж съм попадала на форумски кавги, хейтъри, многознайковци и дървени философи, а във всичко, което пиша, винаги има известна доза истина и неща, които са ми минали през сърцето. И все пак, ето че след половин година, на шега се навих да публикувам някъде моите произведения. Благодаря на всички, които оцениха и харесаха разказите и стихотворенията ми:)