Животът

     Работа... В къщи... После пак работа... Цигари... Алкохол... Мисли... И мисли... И мисли...

Тази нощ, искаше да остави мислите и отиде на бар.

Някаква мрачна дупка, в която един нещастник се учеше да свири на пиано.

Седна в най-отдалечения ъгъл. Дойде сервитьорката. С къса поличка и почти голо дупе, вероятно обута в ония неща с ластици, на които не знаеше, какво им казват.

- Какво ще поръчате?

- Едно чисто уиски... Всъщност, нека да са две.

Върна се с поръчката. Остави чашите и му се усмихна лукаво. Той и подаде сто лева и глътна първата чаша на екс.

Мислите отново си бяха в него. Гледаше с празен поглед всичко край себе си.

Вратата на бара се отвори и влезе слабичко момиче, което носеше кошничка с рози. Започна да обикаля от маса на маса, където имаше двойки, но всички с апатия и махваха с ръка. Мина край него, но дори не се и поспря.

- Хей, момиченце. Ела тук.

Тя застана пред него с наведена глава.

- Колко искаш за всичките рози?

Погледна го. Очите и бяха пъстри, дори при тая светлина изглеждаха теменужени.

- Всичките... ?! Не знам...

Започна да ги брои, а ръцете и трепереха.

- Триста стигат ли?

- Тристааа... Много са, Господине. Страшно много.

Подаде и банкнотите.

- Къде, да оставя цветята?

- Никъде. Занеси ги в къщи... И се прибирай! Не ходи по тия бардаци.

Тя взе парите и подтичквайки излезе.

Постоя и глътна втората чаша. Стана и излезе от бара.

На тротоара видя цветарката седнала, как лакомо ядеше един сандвич.

Спря до нея.

- А цветята, къде са?

Тя мъчейки се да преглътне последния залък каза:

- Шефът си ги взе.

- Това ли ти е вечерята?

Усмихна му се.

- И закуската и обяда.

- Я, ставай да отидем в отсрещния ресторант!

- Ама, той е много скъп!!!

- Ставай, ставай!

Двамата влязоха в ресторанта. Оберкелнерът ги заведе до масата и придърпа стола за момичето. Тя се огледа и седна в края.

- Какво ти се яде?

- Ако трябва да съм честна, имам топка в гърлото.

Келнерът стоеше, като пингвин до тях.

- Донесете една порция от специалитета ви, но да не е някакво гурме, нормална порция, чаша плодов сок и едно уиски-чисто!

- Бих ви предложил...

- Казах, какво искам!

Донесоха поръчката и тя без да се чуди, започна бързо да яде. Гледаше я и сякаш виждаше себе си преди много години... Наистина беше много красива и дори в глада си изглеждаше грациозна. Нахраниха се и донесоха сметката. Тя като я видя само възкликна.

- Толкова пари не харча и за година!

Плати и излязоха.

- Благодаря за вечерята !

- Няма защо. Всъщност ти как се казваш?

- Стела.

- Красиво име, а къде живееш?

- В края на града.

- Ще те закарам.

Мълчаливо стигнаха до лимузината.

- Ваша ли е колата?

- Поне така мисля.

Момичето влезе и страхливо седна на кожената седалка.

- Къде да карам?

Тя го упътваше и стигнаха до една порутена къщурка, наистина последната за пределите на града.

- Още един път, много ви благодаря!

- Ето ти визитката ми и утре се обади в кантората.

Слезе от колата, стигна до вкъщи, обърна се и му помага. Приличаше на малко дете върнало се от панаир.

Подкара и дълго пътува по празното шосе.

За първи път мислите ги нямаше. Просто беше спокоен и в душата му цареше тишина.

На другия ден Стела дойде в кантората. Прилежно облечена в синя рокля и беше вдигнала косата си на опашка. Дълго остана в приемната, защото секретарката не я пусна и през две минути и хвърляше зверски погледи.

Той излезе и я видя. После се обърна към секретарката си.

- Аз, какво казах за момичето!!! Или говоря на стените. Цял ден стоиш и си чоплиш маникюра, а едно нещо не запомни!

- Да, Господине... Извинете, Господине.

- Влизай, Стела. И не искам с никой да ме свързваш!

Говориха си за много неща. Преди да си тръгне и даде голяма сума пари, въпреки, че тя не искаше. На вратата и каза:

- Утре е събота. Хайде да излезем на природа.

- Добре.

- В девет, ще дойда да те взема с колата.

Секретарката я изпрати с още по-зъл поглед.

В събота я взе и потеглиха с колата на някъде. Тя отвори прозореца и вятърът и развяваше косите.

Беше му толкова хубаво. За първи път се почувства щастлив.

Спряха на една огромна ливада с нацъфтели пролетни цветя. Слязоха. Той я хвана за ръката и като малки деца вървяха сред тревите.

Пусна ръката и. Затича се. Излезе на шосето и извика.

- Стела, толкова е красиво! Аз съм щастлив... Аз съм жив...

Колата го понесе, като парцалена кукла и отхвърча в тревата. Тя бягаше. Клекна до него, а той само прошепна:

- Това ли беше живота...?

От устата му протече струйка кръв.

Събуди се в голяма болнична стая. До леглото му беше Стела. Дремеше на една табуретка. Изкашля се.

- О, ти се събуди! Как си?

Погледна я и се опита да се изправи. Сякаш нямаше тяло. Не можеше да помръдне нищо.

- Какво ми е Стела, но искам да ми кажеш истината!

Тя постоя мълчалива и после с тих глас му каза:

- След катастрофата остана парализиран.

- Изцяло ли?

Устата му изсъхна. Болеше го всичко.

- Би ли ми дала малко вода и нещо за болките.

Тя му подаде чаша със сламка. Повдигна го леко и сложи в устата му няколко таблетки.

Изпи ги и след няколко минути очите му бавно се затвориха. Заспа...

И се пренесе в другия живот, където бе с нея танцуваха на полето. Тя се смееше на облаците и той я прегръщаше... Целуваше... Толкова щастлив, че е жив.

 

Край

 

Маестро

Преди "Великата Пандемия", реших да отида в София, да разгледам някоя изложба на картини.

И тъй, вървя си по улица "Шипка" и заставам пред изложбената зала. А там сложен огромен надпис.

235 самостоятелна изложба с картини на

МАЕСТРО - ХАРАЛИН ТОПУЗАКОВ

 

137 самостоятелна изложба на

КВАЗАР ГЕДЕОКЯН- МАЕСТРОТО

 

Първа самостоятелна изложба на

ИВАН ИВАНОВ

 

Влизам вътре, ама вече съм в творчески трепет... То при толкова много "Маестро" очаквам да видя нещо, което ще надхвърли Репин.

Гледам в средата на залата една голяма група хора, а сред тях облечен в черно със сребристо шалче един човек с пухкава, стърчаща на всякъде коса. Доближавам и чувам, как Той говори:

- В творбата ми " Замъглени очи" виждате, как съм наблегнал на ефекта сфумато, като експоненциално-филосфско, емоционално-стратегически, излиза на преден план гносио-социалната, екзистенциална форма на самотата.

Бурни ръкопляскания. Дори една дама с мъжка прическа си вдигна очилата, за да избърше несъществуващи сълзи.

Доближавам се да погледна, и какво да видя... Един розов кръг с две размазани черно-сиви петна. Прав е Маестрото всичко в картината е замъглено, ама направо си е размазано.

- Виждате, също, че съм положил три слоя лак, като средният е матов, за да филтрира и създаде ефекта на триизмерна, хексагонална визия.

Последва едно мощно:

- Уааау!!!

И отново бурни аплодисменти.

Наврях са на 10 сантиметра от платното и... Маестрото, пак беше прав. Онуй, дето висеше на стената изглеждаше, все едно три години е стояло на пек и дъжд, за да добие вид на излющен лак, нанесен от някоя кьорава бабичка.

Зад себе си чувам.

- Виж го тоя профан... Натикал си носа в картината. Сякаш не знае, че художественото разстояние за гледане на картина е един метър, двадесет и пет сантиметра и осем милиметра!!!

Така си е, пълен простак съм.

Огледах и останалите картини и се "възхитих". Имаше жена със седем ръце и четири млечни жлези, която държеше нещо подобно на черпак в една от седемте ръце, ама от заглавието "Розата" разбрах, че е роза.

Имаше и една друга картина "Страст". Там пък беше "жена" с три крака и тъмно петно между тях, вероятно имитиращо окосмен пубис.

Реших да прескоча сектора с мутантите и се прехвърлих на следващия МАЕСТРО. Пък той миличкия облечен, като дъгата. Розови панталони, бледо синя ризка с някакви зелени петна (явно уникат) и бели маратонки. В лицето ми приличаше на женски полов орган, заради брадата "катинарче", а косата му беше с около три литра гел, направо лъщеше, като слънце от прожекторите.

Групата около него също не беше малка, но се открояваше с многото девойки, покрити с татуси, от които нямаше празно място по кожата им и изглеждаха сиво-синкаво-червени. Повечето бяха и с халки на носовете, като биволи.

- Няма да ви говоря много за картината си "Fuck you!!!" Цветовете сами говорят!!!

Последва едно:

- Йеее!!!

И бурни овации с подсвирквания.

Погледнах "творбата"... И другият МАЕСТРО беше прав. На огромно платно, сякаш пиян бояджия се беше търкалял с няколко кофи различни бои върху него.

Огледах и другите "произведения" на Квазар, ми пак същата картинка. Трудно се различаваха едно от друго.

Отчаян реших, да погледна и нещата на "Иванчо Глупака".

Бяха завряни в чупката към тоалетната.

А бе, първа самостоятелна изложба, ама си беше Първа отвсякъде.

Прекрасно нарисуван залез, цветя, портрет на старица, който сякаш ти казваше "смъртта идва, но аз съм жива"...

Докато стоях до самотния и вгледан в нищото Иванчо, зад гърба ми мина Маестро ХАРАЛИН на път към тоалетната и почти се провикна:

- Чудя се, дали да ползвам писоара или да пишкам тук!

Понесе се зловещо кикотене от публиката.

Е, вече не ми издържаха нервите.

- Маестро, според мен, най-добре да си пикаете в гащите, за да си носите воянята си със себе си!

Обърнах се и излязох от залата бесен.

Много ви моля!!! Не ми пишете в коментарното поле "Маестро" 😄

 

 

 

Е, какво е това сега...?!

Птича песен… Мразя птича песен!!! Какво ли не слагах на телефона, като мелодия за събуждане. Даже и „O sole mio” в изпълнение на Павароти, ама и него намразих. Направо си е мъка събуждането. Първо повдигам единия клепач и той пада. После другия, въобще не мога, да го повдигна. Накрая с мъка ги отварям и двата и се търкулвам от леглото.

Отивам пълзейки до кухнята, да си направя кафе. Едвам успявам да оцеля цедката и да я напълня с кафе. Половината е по пода. Нагласям я и натискам бутона… Бум, тряс, бам… Едни пламъци и пушек и… Чистак новата, примоционална кафеварка изгърмя. А струваше половин заплата.

Нищооо… Трябва да пия кафе… Кафе… Кафеее… Вземам едно пакетче 3Х1 и му сипвам гореща вода. Найн… Не се разваря и плува отгоре. Почвам да го бъркам… и бъркам… и бъркам…. Не, не се разваря, а ръката ми е изтощена от това бъркане. Отивам в килера, вземам акумулаторния винтоверт, слагам му едната бъркалка на миксера и въртя. След 5 минути водата е бледокафява. Сядам да пия, и гадост… Ми то смърди на препечени кори от бук.

Влизам да си взема душ преди работа. Пускам водата и кеф… Най-накрая ще се разсъня. Сапунисвам си главата и… опааа, водата спря. Явно планов ремонт. Вземам една хавлия, препасвам я, около кръста и бягам отвън на двора, да включа шалтера на хидрофора. Гледам съседката ми маха… маха от терасата. Понеже съм любезен и аз помахах, ама хавлията падна и… Тя, още по-усърдно почна да маха, ама нали очите ми парят от сапуна, не виждам, дали ми маха да отида там или по друга причина. Бързо слагам хавлията, щото отвън е 9 градуса и влизам, да се до изкъпя. Сресвам се, парфюмирам се, слагам стандартното черно облекло, бялата престилка и в гаража. Влизам в колата, натискам бутона за отваряне на ролетната врата и опааа… Нема ток. Не ми се върти на ръка. Тръгвам пеша. Няма и десет крачки да съм направил и от първия двор, съседа ме гледа и ехидно се подсмихва.

- Ко стаа?... Мерджанчето, май не пали, а?

- Не бе Любчо, реших да се по разходя.

Правя още 10 крачки и другият съсед.

- Пешачка, а? Колицата отказа?! Ми аз, затуй не купувам разни скъпи бракми. Глей ма, Опел корса, ама дзвер, пали само, като го доближа.

Върнах са, явно до болницата са 700 метра и ша трябва да се обяснявам на две крачки. Мятам се на колелото и отпушвам с бясна скорост по шосето, като небесен вестител с развята престилка. Да, ама не, докато карам, хората свиркат и се смеят, пък някои и подвикват:

- Даай Докторе, те така требе, ко ша са разпраяш с коли.

- Готин си докторчеее…

- Да ма повозиш, а?!…

Слизам при болницата и изведнъж, шпалир от колеги по прозорците.

- Ко стана, колегааа! Да не ти го откраднаха?

- Спортуваме, а?!

Натиквам колелото във фоайето при охраната и той, клати тъжно глава.

- Докторе… доктореее…

Качвам се на втория етаж и коридора пак пълен до гуша. Всички интимно опрени гъз до гъз, спазват противоепидемичните правила.Чудно тия хора не спят ли?!!! Седем и трийсет е. С мъка ги разбутвам и влизам в кабинета, а след мен без покана се натиква първата бабичка.

- Лягай там, ей сега те почвам. И вдигай дрехите, корема да ти е гол… Казах корема, а не всичко под корема бе жена!!!

- Како…? Ни та чувам бей, докторей. Остарехме и никой ни на харесва.

- Абе, харесвам ви всичките, ама по-облечени и поне един път в годината да се къпете.

- Чух та! Къпах са по-по- миналта седмица.

- Давай.

Сядам преглеждам я, а тя брътви ли брътви. Разказа ми, кога и акала, колко пъти, кво е яла три дни назад, колко газове пуска и че като са наведе пак пуска газове, без да иска и даже са напиквала.Свърших с нея.

Вкарвам другата пациентка. Тя една младичка засукана и с боди. Ей такива пациентки обичам. Три минути си пипа органа, доде намери тия секретни копчета на бодито отдолу. Иска ми се да и кажа „ Госпожице, да ви помогна”, ама съм възпитан и културен.

Отивам пред ехографа и вместо да седна на китайския плъзгащ се стол. Той са плъзга наистина и аз се строполявам с лице заровено в срамните части на пациентката.

Е, какво е това сега...?!

 

Край

 

 

                Моретоо  

 

Бай Ставри с царствена походка стигна до брега.Вълните нежно погалиха пожълтелите му дълги нокти на краката. Той се наведе извади протезата си от устата.Преплакна я в морската вода и я сложи отново на мястото и. После се изпъчи и се провикна:

- Моретооо…

Коремът му стърчеше под моряшката блузка, която имаше сиво-синкави райета. Крачолите на дочения му панталон, бяха навити до колената.

Край него мина едно девойче с бански, който представляваше няколко тънки ластика покриващи зърната на гърдите и срамните части. Ставри се обърна и дълго гледа, как щръкналото дупе се движи нагорее…надолуу…

- Бах туй чудо…-и пак се провикна.- Моретооо…

- Цаааревичка… ку-ку-ку-руз… Храна за боговетеее… Мед за устатааа… Който земе ша повтории…

- Ела тука бе, мангал.-викна бай Ставри.

- Баба ти е мангал.

- Колко искаш за таз прокиснала царевица?

- Три кинта дядка.

- Ти да не продаваш дюнер бе…Три леа… Бегай от тука!

- Цаааревичкааа…

Ставри свали моряшката фанелка. Постла я на пясъка и седна.

- У бре…То се ино на котлона седнах.

Корема му се беше надиплил на няколко ката. Имаше убийствен тен, като над розовия шкембак се беше отбелязал потника и ръцете му имаха тъмнокафяв цвят.

Отдалеч се чу нов призив:

- Семките на моретооо…Кой разбира ша ма викааа… Сладки вкусниии…

- Ела бе младеж. Колко искаш за тия червените скакалци.

- Пет леа чичка.

- Ти ко бе… Тука одите, некакви обирджии и продавате, де како намерите по полето за луди пари.Тъй кат ма гледаш дан ги копам тия пари. Аде...

- Туй са скариди бе, селооо… Скаридкитеее… Сладки вкусниии…

До Ставри, едно момиче си постла хавлията и бързо свали блузката . Позавъртя се и гърдите и леко се раздвижиха. Едни такива бронзовиии, обли и пращящи.

Байното остана с отворена уста. Ама чудото не свърши. Момичето свали късите си панталонки и остана, както го е раждала майка. Легна по корем на хавлията.

Ставри тихичко си промърмори под жълтеникавия мустак.

- Моретооо… Тъй ша си стоя тука, до де Господ ма прибере.

Девойката извади една книга с нарисувани целуващи се мъж и жена и се зачете.

Той се подпря на лакти, загледан към хоризонта, където кръжаха чайки и надаваха крясъци.

- Гевречетаа… Кръгла радост за децата…

- Ела тука бе момченце.Колко?

- Два лева господине.

-Земи дери. Един път са ходи на море и нема да мра гладен.

Байното, извади един прокъсан портфейл, вързан с ластик и дълго рови в него, докато извади една монета от два лева и я шляпна в ръката на момчето, а то му подаде гевречето.

Тъкмо Ставри отвори широко уста да захапе и една гладна чайка грабна геврека от ръката му и полетя към водата.

- Мамицата ти морска гарга!!!...Ко ша ям сега?

Отчаян, стана изу си дочените гащи и отдолу почти паднали бяха сивкаво-черни шорти. Понамести ги и с горда стъпка тръгна към водата.

Нагази и почна да пръхти.Тъкмо се беше натопил до раменете и край него на метър профуча един скутер. Без малко да го отнесе.

- Мамица ти, тъпунгер смотан, къде си ръгнал с таз косачка.

Ядосан Ставри излезе. Отръска се, като куче и отиде до дрехите си, ама видя, че панталона му е хвърлен на една страна, пък и девойката „Афродита” я нямаше.

Взе трескаво да рови в джобовете си, но и портфейла го нямаше.

Започна да псува, толкова цветущо, че чак се захлипваше.

Тъй близо половин част кръжа в кръг около дрехите. После се облече и подскачайки по горещия пясък се насочи към шосето. Застана на банкета и взе да маха на стоп.

После се обърна към брега и тихо каза:

- Моретооо…

 

Край