- Ако е имало друг Различен, той също трябва да е оставил следи – отговорих аз примирено. Вече дори не истерично, а именно примирено – както човек обяснява на малко дете. – А тук няма. Значи ако извършителят е бил Различен, то той трябва да е също Висш. Обаче ако самият Николай е повишил равнището си до Висше, то защо откриваме неговите следи тук? На теория не би трябвало изобщо да ги има. 

- Може да си е качил ранга като е всмукал от силата на жертвоприношението – обади се Семьон замислено. – Теорията и практиката са две различни неща, момиче – допълни назидателно той и ме цапна по носа. Опитваше се да ме разсмее. 

- А ако той се е обадил на милицията? – прекъсна разговора ни на тема Светлина и Мрак Глухарьов.

- Защо му е да го прави, след като има сила да се разправи и с една дивизия сам? – попитах аз, а мъжете около мен почнаха да хихикат. Вероятно заради термина „дивизия“. Шовинисти.

- Защото е все още дете. Каквото и да твърдите вие – търпеливо повтори моят партньор и клекна пред мен, така че да може да ме гледа в очите. – А децата не винаги вършат нещата смислено. Когато ги боли нещо, те викат за майка си, а не какво ги боли. Същото е и при него. Видял е престъпление и в главата му се е мярнал образа на милиционер в униформа. И е решил да се обади и да докладва за престъплението вместо да се саморазправя. Умно момче, бих казал. 

- Въпреки това, Наташа има право, Серьожа – обърна се Иля към него. - Ако Тъмният маг Николай не е замесен в убийството, а е само свидетел, защо не е попречил на убиеца? Или защо не се обади на нас, в Патрула. Който и да е от Патрулите?

- Защото е просто дете – отвърна разпалено Глухарьов и удари с юмрук по бедрото си. – Глупаво дете с много сила. 

- Сергей има известно право – обадих се аз и и тримата се втренчиха в мен. – Когато майка му дойде при нас да се оплаква, той беше сложил Пръстена на Шааб около стаята си, но не знаеше как да го махне. Не беше прочел инструкциите докрай. Наложи се аз да помагам да го свали. 

- А ти как точно му помогна? Как го убеди да сътрудничи? – попита Семьон като учител, който изпитва любимия си ученик. 

- Коля не беше наложил заклинанието на всички слоеве на Сумрака. Просто се гмурнах по-дълбоко и го прескочих. 

- Браво! – отговори вместо приятеля си Иля и ме потупа по рамото.

- Във всеки случай, момчето ни трябва – продължих аз. Похвалите щяха да почакат. – Дори да не е убиецът. Да предположим, че е бил само свидетел и се е обадил на милицията. Не може да е отишъл надалеч докато те не са дошли на място. 

- Защо мислиш така? – попита ме Сергей сериозно.

- Помниш ли колко подробно ни обясниха на портала къде трябва да стигнем, Серьожа? – той кимна. – Именно. Това се случва след като милицията вече е дошла. Защо си мислиш, че милиционерите могат да се ориентират сами в тази голяма площ? На това гробище едва ли идват много хора, а като гледам къде сме съвсем не ми се вярва. Някой трябва да ги е направлявал от разстояние. Коля би трябвало да може да внушава много неща, при това инстинктивно. 

- Но къде е отишъл след това? – зачуди се Глухарьов. – Ако си права, едва ли е стигнал далеч. А и защо нашите не са го хванали? 

- Маскирал се е, тварта му с твар – въздъхна Семьон. 

- Или е влязъл в Сумрака – додадох аз. – По инстинкт е направил най-лесното. 

- А защо не портал? – попита Иля. – Ако е Висш, би било лесно. 

- Липсват му умения все още – поклатих глава аз. – Преди седмица със сигурност беше Първо. Не е имал време да се научи. Порталите изискват доста практика. Което ми напомня, някой претърсил ли е периметъра? 

Иля и Семьон се спогледаха. После погледнаха мен и този поглед хич не ми хареса – така се гледа човек, който е много много изтощен или съсипан от мъка и другите не знаят как да му кажат, че е време да престане да пречи. 

- За какво да го правим? – додаде най-накрая Иля. – Той би трябвало отдавна да е изчезнал от тук. 

- А ако не е? – упорствах аз. – За да дойде тук, сигурно е имал някаква цел. Когато са дошли милиционерите не би могъл просто да си излезе като човек. Щяха да го спрат и най-малкото да го пратят в отдела да дава показания. Когато сте дошли вие, около час по-късно, не би могъл да стои в Сумрака дълго, защото сте щели да видите аурата му и да го задържите. Затова най-логичното е да лежи някъде до някой паметник и да чака да се махнем. 

- Това са догадки – вдигна назидателно пръст Семьон. 

- Но са единственото, което имам – контрирах аз. – Да проверим, а? – и погледнах Глухарьов за подкрепа. 

Той се намръщи, после въздъхна и кимна. 

- Какво пък, смяната и без това беше достатъчно скапана – промърмори той. – Давай да претърсваме тоя склад за стари кокали и да си ходим. 

Ясно, дори той не беше съвсем убеден в идеята. Обаче какво можехме да изгубим – още час-два? Вече така и така се развиделяваше, нямаше да ни е много трудно.

- Серьожа, в какъв радиус обикновено се претърсва периметъра? – попита Иля. 

Ясно, оперативният пое командването. Глухарьов се замисли.

- Обикновено всичко наоколо, но тук това е като да търсиш игла в купа сено. А и е било сумрак когато са дошли нашите от патрула за трупа. Давайте да претърсваме всичко в радиус около жертвоприношението – отговори той и извади оръжието. Пистолетът изщрака зловещо, когато му свали предпазителя. – Извади и твоя! – подкани ме той. – За всеки случай. 

Последвах съвета му – малко не ми се получи свалянето на предпазителя от първия път, затова Глухарьов ми отне оръжието и с отегчена въздишка свали предпазителя вместо мен. Върна ми го без да каже дума, но имаше ясно предупреждение в очите му да не стрелям без да знам какво правя. Не знам защо дори реших да вадя оръжието, просто реших поне веднъж и аз да се направя на топ ченге. Като по филмите. Иля извади магически жезъл от вътрешния джоб на сакото си. Оръжието започна да свети със слаб жълтеникав блясък. Като крушка от току-що пусната лампа.

- Това какво е? – учуди се Глухарьов и го огледа критично. 

В неговите очи това двайсетсантиметрово парче дърво не можеше да се мери с пищова в ръката му. Човешко невежество.

- Това е магьосническия вариант на пистолета. Много е ефикасен – гордо обясни собственикът на жезъла и го поглади доволно. Оръжието засвети в оранжево. 

- Разделяме се по двойки, нали? – попита Семьон. Иля кимна.

- Аз ще съм с Наташа, а ти със Сергей. Тръгваме в противоположни посоки. Който пръв подадне на нещо, вика другите. 

- Ясно – кимна Семьон.

- Ясно – кимна и Глухарьов. 

- Ясно – добавих и аз. Колкото за протокола. Иначе абсолютно нищо не ми беше ясно.

Тръгнахме в противоположни посоки от другата група и на нас с Иля се падна да претърсваме района в същата посока, от която бяхме дошли с колата по-рано. Тревата ми стигаше до кръста и обувките ми често се заплитаха в коренища и треволяци. Затова гледах да вървя след Иля. Бяха ни разделили на въоръжен с пистолет и въоръжен със жезъл. Интересна идея. Иля беше по-едър от мен, носеше магическия жезъл и общо-взето пробиваше път. Което не беше особено добро за оглеждането на околността, затова реших да гледам настрани и да оглеждам страничните алеи. Движехме се напреко на пътеките, защото се предполагаше, че момчето също ще ги избягва. Но нямаше нищо. Абсолютно нищо – гробището беше празно и ако не броим огромната колония от син мъх и остатъчните аури по надгробните паметници (погребенията са гадно нещо) – нямаше абсолютно никаква жива душа. 

Паметниците се нижеха покрай нас в нестроен ред и с фантастични форми. Едни бяха ниски, други –високи, трети бяха направо като мини гробници със странни куполи и още по-странни врати. Дори не исках да си представям какво се крие зад тях. Винаги съм мразила гробищата! 

Към половин час кръстосвахме периметъра – надлъж и нашир, но нямаше нищо подозрително. Само глухите паметници. Опитахме се да проследим дирята на Различния, но тя се губеше. Дали от страх, или защото сам я беше прикрил – нямах представа. Очаквах Иля да ми натяква, че му губя времето, но той дума не обели, а просто ми махна мълчаливо да се връщаме. На местопрестъплението вече ни чакаха Семьон и Глухарьов.

- И при вас ли нищо? – попитах аз, когато стигнахме при тях. 

Семьон поклати глава.

- Казах ти, че няма нищо да намерим. Оная гад сигурно се е изпарила кой знае къде. 

Да, започвахме с натякването. 

- Трябваше да съм сигурна – промърморих аз и тръгнах да слагам предпазителя на пистолета. Лошото беше, че изобщо не знаех къде се намира.

- Ох, дай на мен! – измърмори Глухарьов раздразнено и издърпа оръжието от ръцете ми. Сложи предпазителя за секунди и ми го върна с думите: - Че като те гледам, ще си простреляш крака по-скоро.

- Ако някой ме беше научил какво да правя с това пушкало, нямаше да съм толкова зле – озъбих му се аз, докато се мъчех да го прибера в кобура.

Глухарьов прихна да се смее. След секунди го последваха Иля и Семьон. Тримата се смееха от сърце – на мен, очевидно. Скръстих ръце и ги изгледах с възможно най-възмутеното си изражение и се нацупих. Те обаче не схванаха намека, затова се озъбих:

- Да, много ви е смешно на вас! Много! 

Те прихнаха два пъти повече. Изобщо имаше нещо откачено в това да се смееш на гробище, особено където само преди няколко часа е убит човек. 

- Извинявай - обади се Семьон, – ама наистина беше много смешно. – всички прихнаха.

- Да бе, да – изръмжах аз. – Да те пратя да плетеш плитки, а? Тогава да видим кой ще се смее?

- Хайде да си вървим вече – прекъсна спора ни Иля. – Нямаме повече работа тук. – Всички кимнахме. 

Действително нямаше какво да правим тук повече – претърсихме периметъра, нямаше никого. Вече ставаше късно, а на всичкини определено беше писнало от тоя случай. Иля поведе колоната (можехме да вървим само един след друг), след него Семьон, после аз и накрая Глухарьов. 

Точно тогава, иззад един голям паметник на не повече от десет метра от нас, изскочи сянка и започна да бяга напреко през гробовете. Нямаше значение кой е това – дали човек или Различен, трябваше да бъде задържан. Глухарьов, естествено, реагира преди мен. 

- Стой! Милиция! – викна той към отдалечаващата се сянка. – Стой или ще стрелям!

И той стреля два пъти във въздуха и се прицели. Иля беше извадил магическия жежъл, който вече светеше в червено, Семьон плетеше някакво заклинание, а аз подготвях мрежата. Изведнъж усетих как някой пие силата ми, странно кой точно, и че срещу мен се оформя някакво заклинание. Направих отрицание и заключих съзнанието си. Ах ти, гаменче такова! Сила ще крадеш, а? 

Сянката продължаваше да се отдалечача, затова Глухарьов стреля, а сянката падна на земята със стон. Аз хвърлих мрежата секунди по-късно и хукнахме към сянката – за щастие Иля и Семьон бяха сдържали своите атаки. 

Глухарьов стигна първи и побърза да срита падналия човек. Той се изви и изстена болезнено. Дотичах след него и видях, че на тревата между гробовете, в увеличаваща се локва кръв, лежеше и трепереше от ужас Коля, нашият калпазанин. Глухарьов го изрита още веднъж, достатъчно силно, че да го заболи, и насочи оръжието към главата му. 

- Ти, гнидо такава... – процеди той. – Какво правеше тук, а? 

- Серьожа, прибери оръжието – хванах го за лакътя аз. 

Какъвто беше бесен, току-виж наистина го застреля. Глухарьов ме погледна мрачно, но наистина свали оръжието. Обаче не го прибра, а го остави готово за стрелба. Коля ме гледаше ужасено, после погледна с още по-голям ужас Иля и Семьон, които се зададоха зад нас. Двамата патрулни не си бяха дали зор да търчат, след като ние вече бяхме задържали нарушителя. 

- Защо се скри от нас и защо се опита да избягаш? – процедих аз. 

- Аз, такова... – потрепери момчето и започна да се оглежда. 

- Не си познал – щракнах с пръсти аз. – Няма да можеш да влезеш в Сумрака, докато аз не кажа. 

- Кккак, как така? – опули се той насреща ми. 

- Заключих способностите ти – обясних делово аз. – Сега ще поживееш като човек за малко. 

Момчето пребледня от ужас и отново погледна към бесния Глухарьов с кръвясали очи, който все още го държеше на мушка с пистолета. 

- Ама ти, Вие, не можете... – изпелтечи то.

- Мога и още как – срязах го аз. – Серьожа вади белезниците. Трябва да го отведем. 

Глухарьов прибра пищова и без да се церемони много, закопча момчето. Аз вдигнах мрежата едва след това. Моят партньор грубо изправи момчето на крака и го повлече към колата. 

- Върви гад, с гад мръсна – изръмжа той, когато момчето започна да се препъва. 

Семьон мина от другата страна на момчето и двамата го повлякоха към колата на патрула. То беше като парцалена кукла между тях. Тръснах глава. Беше се забъркал в страхотна беля. 

- Хайде, да вървим – побутна ме Иля. Осъзнах, че съм стояла втренчена в другите без да мръдна. – Впрочем, беше права – додаде той, докато се качваше в служебната кола. – Браво!

Кимнах, докато се настанявах на предната седалка до шофьора в колата на Глухарьов. Ние щяхме да ги следваме до офиса на патрула. Вече официално смяната ни беше свършила, но ни чакаше доста работа. А пък магът Николай не го чакаше нищо добро.