29 апр. 2021 г., 07:39

 Различни Взаимоотношения (книга 1, част 2) - 10.1 

  Проза
876 0 6
Произведение от няколко части « към първа част
14 мин за четене

- Какво беше това, по дяволите?! – развиках се аз и траснах с ръка по бюрото му.

 

Дори забравих, че не е добре да ругая. Всеки Различен го знае, аз обаче все още се изпусках от време на време. Сега, честно казано, изобщо не ми пукаше. Той ме погледна иронично и продължи да пуши. Нагло ченге, как ми идеше да го фрасна...

 

- Това, драга моя, се нарича спонсорство на правораздавателните органи! – отговори ми нагло Глухарьов.

 

Много ми се искаше да го фрасна по носа. Понякога много съжалявам, че не съм мъж...

 

- Не, това, драги мой, се нарича изнудване и вземане на подкуп! – креснах аз и погледнах мрачно към сейфа, където стояха парите. Можех за части от секундата да ги направя на пепел, но реших да почакам за подобни специални ефекти. – Не очаквах подобно нещо от теб! – продълих аз и го погледнах с укор.

- Ти как мислиш, че живеят милиционерите, а? – той се наведе към мен, все едно аз съм на разпит. – Знаеш ли изобщо колко е една милиционерска заплата?! Не знаеш! А пък аз трябва да си плащам сметките и храната с нея.

- И затова дай да изнудваме хората! Браво, невероятно правосъдие! А който не може да плати – за него няма справедливост! – изръмжах аз. 

- Не го изнудвам, той сам ми ги даде, както забеляза – контрира Глухарьов и отпи от вече изстиналия си чай. 

- Не ме лъжи, Глухарьов! – креснах аз. – Видях аурата ти, изнудваше го! Това ли ти е справедливостта, а? – продължих да настъпвам. – Затова ли стана ченге? За кинти?! За рушвети?! Какво още не знам за теб?! 

 

Глухарьов ме погледна изморено и отговори: 

 

- Не вземам пари от всеки, а само от онзи, който може да си го позволи. Въпросният има фабрика за текстил. Тези пари не са му последните – той разпери ръце. – Виж, може и да не ти харесва, но ти живееш в свой измислен свят. Тук оловото не става злато, а нарязаната хартия не се превръща в банкноти. Колко ти плащат като сътрудник на Патрула, а? Обзалагам се, че и премията ти е по-голяма от моята заплата.

- Не е там въпросът – отговорих аз, но той ме прекъсна и удари по масата:

- Именно там е! Просто с нашите заплати човек не може да живее, ако е честен и не взема една копейка. Не става, разбираш ли? И да искаш да си съвсем, абсолютно честен – не става.

- Не, не те разбирам. Ти изнуди човека. 

- А ти какво очакваше? – контрира той и мина в нападение. – Че съм светец, или може би Робин Худ?! Не, драга, аз съм просто човек и нямам магически способности, които да ми гарантират доход постоянно. 

- Спри да ми излизаш с това! – викнах аз. – Не ползвам способностите си за подобни неща!

 

Странно защо в главата на повечето хора се въртеше идеята, че ако си Различен, мигом превръщах оловото в злато. За всичко са виновни алхимиците – а повечето от тях са хора, всъщност. 

 

- Ти спри да ми натякваш! Ако бях лекар, нищо нямаше да кажеш – не ми остана длъжен той.

 

Признавах му го, беше труден противник. 

 

- Не е същото! На лекарите се дава от благодарност.

- А тук, според теб, защо ми ги даде?! – отговори той и извади плика от сейфа. – От страх? Едва ли. Още на първото заседание щеше да се разбере, че е станало недоразумение – той ядно хвърли плика на бюрото си – от него се разлетяха няколко банкноти от по хиляда рубли.

 

Нито един от нас обаче не им обърна внимание. Бяхме станали и се гледахме лошо над бюрото му. Като бик и бикоборец.

 

- Само че синът му вече щеше да има записано дело в свидетелството за съдимост – прочетох мислите му аз и ги изказах на глас. Глухарьов се намръщи. – Да, прочетох ти мислите. Той не ти ги даде от благодарност, а от страх. 

- И така да е. Какво да направя аз? – сви рамене той. – Да го изгоня за подкуп на длъжностно лице? Да се опитам да го разубедя и да му върна парите? Та той щеше да ги даде на някой друг, при това можеше да му се наложи да даде много повече на някой в прокуратурата, че да потулят делото! 

- И ти какво, сега да не се изкараш, че си му направил услуга?! – възкликнах аз извън себе си от яд. – Не знаех, че си скапано продажно ченге!

- Аз не се продавам! – кресна той и удари по бюрото. Чаят се разля. – Това е нещо съвсем различно.

- То така се почва – отговорих аз и погледнах мрачно към плика на масата. – Разочарова ме, Глухарьов. Много ме разочарова. 

 

Свалих изолационния пашкул и тръгнах да излизам. Глухарьов ме спря на вратата с думите:

 

- По-добре свиквай как работи този свят, скъпа. Защото това е реалността. Всичко друго са илюзии. 

 

Не отговорих, а траснах вратата. Мразех го! И мразех себе си, впрочем. А си бях помислила, че ми се е паднал за партньор читаво ченге. Вярно, малко странен, но читав. А той какъв бил продажник?! Повдигаше ми се, затова реших да се поразходя на въздух из двора. Не исках изобщо да се връщам в кабинета, защото имаше огромна опасност да му откъсна главата (в буквалния смисъл на думата). Чак се учудих на себе си, че не прибегнах до магия. Съмнявах се да се дължи на самоконтрол, по-скоро беше шок. 

 

А толкова ми се щеше Глухарьов да се окаже честен човек. Не за друго – за да повярвам и аз за момент в изключението от правилото. През последните няколко седмици, когато успокояваше обрани бабки или се занимаваше с други дребни престъпници, бях започнала да си мисля, че е нормален човек. А е било просто поза – преди да покаже истинското си лице на продажно ченге. Яд ме беше на собствената ми тъпа доверчивост – да се доверя на човек! Идиотка! Той по същия начин можеше да продаде и тайните на Патрула! Трябваше да кажа на Хесер за това, да го има предвид. 

 

Седнах на една пейка – навън беше относително топло – пухкави облачета, зелена трева – и се загледах мрачно пред себе си. Смятах да прекарам тук по-голямата част от деня – в мразене на задачата, милицията и живота, но неусетно пред мен се появи сандвич, а след него и Олег, който седна до мен без да съм му разрешила. Изгледах го мрачно и скръстих ръце. Той обаче, ме зави с якето си. Явно беше разчел сигнала погрешно. 

 

- Не ми е студено – измърморих аз и му го върнах. – Просто ми е криво. 

- Щом е така... – отговори неразбрано той, остави сандвича на пейката и стана. 

 

Най-накрая разбра, че не ща да виждам никого. Облече си якето и изчезна нанякъде. Чудесно, поне няма да има нужда да водя безмислен разговор. Вторачих се в празното пространство и продължих да разсъждавам за продажните ченгета и най-вече за продажното ченге, с което трябваше да работя. 

 

След малко пред мен се появи бутилка бира. 

 

- Вземай! – отговори Олег като отново седна до мен. Погледнах го мрачно и неразбиращо. – Щом като ти е криво, оправи си настроението! – поясни той и отвори моята и своята бутилка. След това отпи и ми се усмихна.

- Вие, мъжете, всичко ли оправяте с пиене?! – изръмжах аз и погледнах убийствено бутилката. Сигурна съм, че ако беше жива, щеше за умре от ужас. 

- Опааа, някой е яхнал метлата! – обади се шеговито Олег. – Не, не всичко се лекува с пиене, но повечето неща стават по-лесни за преглъщане. Хайде, пийни си, ще ти олекне.

- На смяна съм – мрачно казах аз и изгледах с омерзение следователската униформа.

 

Точно в тоя момент тя олицетворяваше за мен всичко гнусно и подкупно в системата. Ако не беше нареждането на Хесер, щях да си тръгна на секундата.

 

- Това не е пречка за никого – гласеше простодушният отговор. – Хайде, давай! 

 

Реших да последвам съвета му. Майната му на всичко. Бирата се оказа читава. Пихме мълчаливо известно време, после Олег попита:

 

- Какво е станало? 

- Искам да убия Глухарьов – изръмжах аз и продължих да пия. – Това стига ли ти като отговор? 

- Не нападай невинни! – вдигна ръце във въздуха той. – Аз нямам вина, пощади ме!

 

Засмях се криво. Опитът му да ме развесели беше малко куц, но май почваше да върши работа. Той тикна сандвича в ръцете ми.

 

- Яж! – когато го погледнах въпросително, той уточни: - Дежурният ми каза, че си дошла много рано и още не си обядвала. 

- Ти какво, да не ме следиш? – попитах аз, докато все пак гризях сандвича. Хубав сандвич, впрочем. 

- Не, нищо подобно. Просто си върша работата – отговори той докато изучаваше нещо из двора. 

- А тя е? 

- Карпов ми нареди да ти пазя гърба – обясни той и се облегна назад. 

- Моля?! – обърнах се към него и го погледнах през Сумрака. Не лъжеше. 

- Чу ме. Това е, така да се каже, част от наказанието ми – допълни той.

- Аха... – предпочетох да удавя коментара си в бутилката. – Мога и сама да се пазя, благодаря! 

 

Мълчахме известно време – оперативният и аз. После той се обади.

 

- Виж, не му се сърди на Глухарьов. Той си е странен по принцип. Иначе е пичага!

- Да бе... - изръмжах аз. Представа си нямаш какво леке е, помислих си мрачно, но на глас добавих: - да не трябва ти да бачкаш с него. 

- Има и по-лоши варианти от него. – затапи ме той. 

- Като например?! 

- Карпов не е цвете. Агапов и Черенков са откачалки. Коля Тарасов е твърде праволинеен. Зимина е дракон...

 

Агапов и Черенков ги виждах от дъжд на вятър – бяха наистина мръднали, доколкото можеше да се прецени. А тоя Коля Тарасов изобщо не се сещах кой е. 

 

- Ти, има ли някого в това районно дето да го харесваш? – попитах аз изненадано. 

- Това не са чувства в случая, а констатации. 

- Странни констатации – заключих аз, докато ликвидирах сандвича. Била съм гладна значи... 

 

Той не отговори, а отново отпи от бирата. Възцари се неловко мълчание – от онези, които не ти харесват, мъчиш се да кажеш нещо, но не знаеш какво и затова продължаваш да мълчиш. После явно на Олег му писна да мълчи и стана. 

 

- Аз ще те оставям – каза ми той през рамо, а аз само кимнах с бутилката в ръка. 

 

Той изхвърли неговата в най-близкото кошче, кимна ми за довиждане и си тръгна. Най-накрая! Само загрижени хора ми липсваха. Не може ли просто да седя и да мразя целия свят?! 

 

- Трябва да си поговорим с теб – дочух до себе си гласа на Глухарьов. 

 

Кога е успял да се домъкне? И как толкова тихо? Тръгнах да ставам, той просто ме дръпна да седна. Изгледах го кръвнишки.

 

- Каквото имаше, вече си го казахме! – изръмжах и издърпах ръката си от неговата.

- Мислиш ме за изрод, нали? – попита той. 

 

Нямаше плачлива нотка, той просто се информираше. Кимнах. Изрод беше само една от думите, които можех да изредя по негов адрес. При това беше и една от най-приличните.

 

- Пълен и завършен. Продажно ченге! – изплюх думата аз и се вторачих в далечината. 

- Може и да си права – не тръгна да спори той. – Но ако искаме да работим заедно, ще трябва да се изясним веднъж завинаги. 

- Вече се изяснихме – изобщо не ми се говореше с него. – Не искам да имам нищо общо с теб! 

- Няма да се оправдавам пред теб. Просто искам да ти покажа нещо – той стана. – Идваш ли? 

 

Искаше ми се да му откъсна главата, но все пак, да видим какво смяташе да прави. Наистина трябваше да работим заедно. Ако зависеше от мен, работата ни приключваше на секундата. Но не зависеше, така че той беше прав – да видим какво толкова имаше да ми каже. Щом като няма да се оправдава. Станах и тръгнах след него към портала. 

 

- Чакай! – подвикнах аз и тръгнах да се връщам на пропуска. – Забравих си чантата! 

 

Той се изсмя. Както се смееш на малко дете, което прави глупости или се препъва на равното.

 

- Движиш се с милиционер, а удостоверението ти е в джоба на униформата. Друго не ти трябва. 

 

За тоя един месец вярно ме бяха научили, че удостоверението се носи в джоба, а не в чантата или някъде другаде. Човек не знае кога ще му се наложи да го показва – най-малкото е много полезно в магазина, да прередиш опашката. За милиционерите това си беше по-сигурен документ за самоличност от паспорта. Вярно, имаше и фалшификати, но в повечето случаи, никой не би се усъмнил в червеното тефтерче. Както и в униформата, без значение кой я носи. Затова кимнах и тръгнах след него, псувайки се на ум колко съм недосетлива. Вървяхме мълчаливо по уличките между блоковете. Кофти блокове, мърляви улици, типична обстановка за тоя район. Не беше от най-хубавите, в никакъв случай.

 

- Какво искаше да ми покажеш? – наруших най-накрая тишината. 

- Това – показа ми той към блоковете. – Кажи ми какво виждаш. 

- Блокове, какво друго. 

 

Спрях на място. Ако щеше да ми играе моралист, не беше познал. Не обичах игричките и честно казано, изобщо не исках да съм около него в момента. За негово добро.

 

- Не – цъкна с език той. – Това са животи. Зад всеки един прозорец има един живот – той погледна през рамо. – Идваш ли, или не?

» следваща част...

© Бистра Стоименова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??