14 янв. 2021 г., 05:43

 Различни Взаимоотношения (книга 1, част 2) - 2.1 

  Проза » Повести и романы, Фантастика и фэнтези
623 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
14 мин за четене

Когато отново се събудих, се чувствах значително по-добре. Огледах се и установих, че вече е светло, а аз съм в спалнята на Глухарьов. Странно защо – предишния ден ми се губеше леко. Отне ми няколко минути да си спомня какво е станало. Внимателно се опитах да се надигна, подпирайки се с дясната ръка, и когато благополучно успях да седна в леглото без да ми се завие свят, реших да рискувам и да стана. Краката ми се подгънаха леко, явно отвикнали да носят тежест, но се опрях на касата на вратата и излязох. Кой знае защо, врата не беше затворена. Вероятно някой е влизал да провери какво правя. Интересно, къде ли беше домакинът? Затътрих се съм кухнята. 


- Добро утро! – поздрави ме той без да се обръща, явно чул стъпките ми. 


Чувах звук от пържене, но не можех да видя какво точно прави на печката. Не ми се и занимаваше, затова се отпуснах на един стол.

 
- Добро да е – отговорих и взех чашата, която се мъдреше там.


Надникнах вътре – имаше кафе. Мразя кафе. Върнах чашата обратно с кисела физиономия.
Глухарьов дръпна тигана от котлона и изсипа някаква смес в една чиния. После я тръсна на масата пред мен заедно с вилица и три филии хляб. 


- Бъркани яйца – уточни той в случай, че не съм разбрала. 


Огледах безформената жълтеникава маса в чинията с видимо съмнение. Изглеждаше като нещо, което някой е повърнал преди малко.


- Спокойно! – додаде моят колега. – Още никого не съм отровил в манджите си – и сипа една чиния и за себе си за да ми го докаже. 
- Не съм много гладна – констатирах аз, докато ровех с вилицата из чинията. 
- Трябва да ядеш, за да се оправиш – обясни ми той като на малко дете. – След час ще дойде лекар да смени превръзката – аз само кимнах с уста пълна с храна. 


Мълчаливо ядохме няколко минути преди Глухарьов да се обади:


- Виж, ти не се сърди на оперативните – започна той и ме погледна виновно, все едно ме беше прострелял със собствените си ръце. – Стават инциденти понякога, такава ни е работата.
- Аха, ама моята не е – изръмжах аз и натъпках нова порция храна в устата си. 


Прави са хората като казват, че апетитът идва с яденето. Глухарьов ме потупа по здравото рамо.

- Съжалявам, че така се получи. 


Изсумтях. 


- Аз също, вярвай ми – измърморих накрая с пълна уста. 
- Ира мина вчера да ти донесе някакви дрехи – малко несвързано продължи той. – Да има какво да облечеш. 


Погледнах се – наистина трябваше да се преоблека. Все още носех срязаната блуза и дънките от вчера. Изобщо имах доста лош вид – като от хорър филм. Петна кръв, които вече бяха кафяви. Да, не изглеждах добре. 


- Благодари й от мое име – додадох и станах да се връщам към стаята му. 


Той изтича след мен да ме подкрепи. Чак се зачудих кой точно му е вменил задълженията на бавачка. 


- Няма нужда - махнах с ръка аз за всеки случай, – мога и сама. Ще се преоблека и трябва да отида в офиса. 
- Никъде няма да ходиш! – долетя гласа на Глухарьов иззад затворената врата на стаята, в която се преобличах. – Лекарят вчера изрично каза да не си подаваш носа навън!


Оказа се, че да облечеш дреха с една ръка не е лесна работа. При положение, че Ирина Сергеевна се беше сетила да ми донесе риза с копчета отпред. Мислено й благодарих за съобразителността.


- Трябва да отида в Патрула. При лечителя – обясних аз на затворената врата, докато се борех с копчетата. 


Дочух сумтене. 


- Добре, ще те закарам – долетя след малко отговора на Глухарьов.
- А след това ще ме закараш в отдела – продължих да изреждам програмата за деня аз. 


Скапани копчета, защо не мога да ги нацеля с лявата ръка?! Направо се чувствах като саката.
Глухарьов забрави какво точно правя и рязко отвори вратата. Когато ме завари полуоблечена, се сети и побърза да се обърне с гръб. 


- Никъде няма да ходиш – възрази той на празното пространство в коридора. – От Патрула обратно тук! Казано ти е да не се натоварваш! Не ща да те събирам из локви кръв! 
Аз също не исках. Обаче не можех да остана сама в дома му. Просто щях да откача. Раната ме дразнеше и ако имах достатъчно време да мисля за нея със сигурност щеше да ме боли повече. 
- Ама ще се побъркам сама в дома ти! Скучно ми е! – поглезих се аз накрая, докато нахлузвах дънките. 


Това се оказа по-лесно. Отново благодарих на Ирина Сергеевна. 


- Ами тледай телевизия, чети книги – отговори той. 


Май нямаше да изляза на глава с него. 


- А какво пречи да дойда в отдела и да цъкам на служебния компютър докато ти си на смяна? – попитах аз и се опрях на касата на вратата. Той се обърна и погледна към мен крайно неодобрително. – Няма да се натоварвам, честно! – реших да добавя аз в своя защита. - Просто искам да върша нещо, че да не мисля за ръката. А ако ми стане лошо или ми се доспи, има диванче. Какво ще кажеш, а?
- Това за ръката ми напомня – Глухарьов отиде някъде и след минута се върна с хапче и чаша, – че е време да си изпиеш упойката. По едно на всеки 12 часа. Лекарят каза, че после ще се разредят по едно на ден...
- Да, да, а после през ден и така нататък. Знам схемата – прекъснах го аз и гаврътнах чашата. С лявата ръка стиснах една гайка от колана на дънките – не биваше да мърда. – Виж, защо направо не отидем в Патрула, а? Там лечителят ще се погрижи за мен. Да не чакаме лекаря. Да вървим, а? 


Глухарьов скръсти ръце на гърдите си и ме гледа много продължително. После въздъхна примирено и тръгна да си облича палтото. Отново се зачудих кой ли му беше вменил задължението на бавачка? От досегашното ни запознанство не бях забелязала такива мераци у него. Аз моето палто можех само да го наметна. Не говори много по целия път до офиса на Нощния патрул. Когато паркира на вратата вече ни чакаше Иван Иванич, дежурният лечител. Значи го бяха информирали за станалото. Още по-добре.


- Ех, Наташенка, ех... – започна той, докато ми помагаше да сляза от колата. – Какви си ги забъркала само – и погледна лявата ми ръка тъжно. 
- Не съм ги забъркала сама, Иван Иванич – отговорих аз и тъкмо мислех да се впусна в разсъждения за мъжката глупост, когато той побърза да ме прекъсне:
- Знам, знам мила. Да вървим в лечебницата. 


Глухарьов го спряха на вратата, така че той само ми махна да продължа. В лечебницата не се случи нищо особено – Иван Иванич ме превърза, направи ми Авицена със забавено действие, предписа ми антибиотици против евентуално възпаление и ме накипри с триъгълна бяла превръзка за през врата. Така, спретната и чиста, се появих отново пред партньора си. 


- Честно казано - започна Глухарьов като ме огледа от глава до пети, – сега изглеждаш по-болна от преди да дойдем. 
- От превръзката е – поясних аз и го потупах по рамото. – Да вървим в отдела? 
- Първо вкъщи да се преоблека – уточни той. 
- А после ще ме вземеш с теб, нали? – побързах да попитам аз. 


Представях си как той ме заключва в дома си, да не ходя никъде.


- Какво да те правя? – попита той примирено. – По-добре да дойдеш с мен и да те държа под око, отколкото да те оставя и да свършиш някоя глупост в мое отсъствие. 
- Чувствам се като арестант, знаеш ли? – засмях се аз, докато се настанявах в колата. 
- Донякъде СИ арестант – сериозно заключи той. – Няма да те пусна, докато не се въстановиш.
- Спокойно, до три дни ще съм като нова – усмихнах се аз и леко потупах бялата кърпа на превръзката. – Заклинанията на Иван Иванич са много ефективни. – Глухарьов не тръгна да спори. 


.....................


На входа на отдела засякохме Стас Карпов, който пушеше. Той ме погледна крайно неодобрително и се обърна директно към Глухарьов, все едно мен ме няма там.


- Тя какво прави тук? – попита той и кимна към мен. 


Сякаш съм погрешно доставена пратка. 


- Не ще да стои вкъщи – отговори безизразно моят партньор. – Реших, че е по-добре да дойде тук с мен, че да ми е под око, отколкото да я зарежа сама и да стане беля. 
- И това го има – кимна той и ни пропусна да минем.


Бялата кърпа събра доста погледи вътре. Хората се спираха и ме заглеждаха. Онези, с които се бях запознала през последните дни, ми кимаха за поздрав, а тъжителите се чудеха коя ли е тая и защо я водят униформени. Трябва много да е сгафила... Глухарьов тъкмо отключваше вратата на кабинета си, когато по коридора се зададе онзи оперативен от вчера. Главният виновник, така да се каже. Стас добре го беше подредил – синьо око, лепенка над веждата. Бая бой е изял. Той ме видя веднага и виновно сведе поглед. После явно му дойде друго на ум, защото се запъти право към нас. Самоубиец. 


- Влизаш ли? – попита ме Глухарьов и задържа вратата, но после видя оперативния и моментално застана пред мен. – Ах, ти... – изсъска той и вдигна ръка да го удари.
- Серьожа, недей! – аз застанах между двамата и улових юмрука на Глухарьов със здравата си ръка, за всеки случай. – Стига толкова! Достатъчно телесни повреди заради една драскотина. 
- Драскотина, а? – Глухарьов присви очи към оперативния и се освободи от ръката ми, като внимаваше да не ме нарани. – А кой прекара вчерашния ден в безсъзнание? 
- Няма значение – поклатих глава аз. – Това не е причина да се избиете. 
- Вината е моя. Благодаря, че ме защитавате, много благородно от ваша страна, но аз нося пълната отговорност за това раняване. Майор Глухарьов е прав – обади се оперативният зад гърба ми. Обърнах се да го видя. 


С целия си вид искаше да изрази извинение – гледаше ме жално, като бито куче. Имаше и друго – някаква снизходителност – все едно няма нужда да го защитавам, той и сам може... Ако знаеше на какво е способен моят партньор щеше да е на съвсем друго мнение... Мъже... Само се чудех, откъде у него такъв речник? Обикновено оперативните не могат да кажат две думи на кръст. А този май и „Война и Мир“ можеше да сътвори. Следователите са тези дето ги бива в приказките. Крайно странен екземпляр.


- Влизайте вътре, и двамата! – изръмжа Глухарьов. 


По коридора вече се бяха струпали зяпачи. 


Аз седнах на дивана, а оперативният остана прав. Очакваше още мъмрене, и с право. Като гледах физиономията на Глухарьов можех да се обзаложа, че планира по колко точно начина да го осакати. Партньорът ми свали палтото и фуражката и се настани зад бюрото си. Много лошо...


- Защо си тук, Олег? – изръмжа той и запали цигара по навик. – Карпов не те ли предупреди...
- Подполковник Карпов беше пределно ясен – прекъсна го оперативният твърдо и се изпъна като струна. 


Можех да си представя колко точно ясен е бил Карпов – когато той е ясен, обикновено падат зъби и се лее кръв, поне това бях разбрала. Значи този се казваше Олег... 


- Дойдох да се извиня лично – допълни той и ме погледна с най-жалния си поглед.


„Прости ми за това. Не съм искал да те нараня.“ сякаш чух в главата си думите му. Тръснах глава. Май тия опиати ми влияеха на мозъка. За всеки случай го погледнах през Сумрака – човек. Шантава работа. Различните усещат емоциите на хората, но хората много рядко могат да внушат нещо на Различен. Може би просто много съжалява и съм прочела думите в очите му.


- Простете ми! – обърна се той към мен и сведе глава, като рицар пред суверена си. 
- Всичко е наред – отговорих аз. Звучах твърде безизразно, но явно беше от упойката. – Нали никой не е умрял. 


Оперативният ме погледна тъжно и после кимна. 


- Благодаря Ви, и отново ми простете – той се наклони леко, все едно се покланяше.
- Всичко е наред. Случват се такива работи – машинално отговорих аз. 


Лицето му посърна, неизвестно защо, той кимна кратко на Сергей и излезе без повече приказки. Погледнах въпросително Глухарьов, който демонстративно не ми обърна внимание. Накрая не издържах на мълчанката и го попитах:


- Познаваш ли го този? 
- Кой? – отговориха ми на въпроса с друг въпрос. Глухарьов прехвърляше някакви папки. – Олег ли? 
- Същият. 
- Нов е, като теб. Дойде преди месец и половина от ФСБ. Така и не разбрахме защо точно. От екипа на Карпов е.
- Това последното го разбрах още вчера. Много странен изказ има. За оперативен.


Станах от дивана и се наведох много бавно да включа служебния компютър. Вентилаторът веднага забръмча, аз също толкова бавно се върнах обратно на мястото си. Може и да бях на болкоуспокояващи, но изобщо не исках да си насилвам късмета. 


- Нали? На всички им прави впечатление. – отговори ми Глухарьов. – Той самият твърди, че обича да чете, но според мен крие нещо. 
- Интересно какво? – зачудих се на глас аз. На екрана на компютъра бавно започваше да се появява зелената полянка на десктопа. – Досега не съм чула оперативен да чете много.
- Според мен е бил уволнен от по-добра позиция и сега заработва като оперативен, защото няма накъде. И го е срам да си признае – отговори ми моят партньор сред облаци цигарен дим. Звучеше доста логично. 
- Аха... – несвързано отговорих аз и седнах да цъкам из интернет. 


В крайна сметка, съдбата на оперативния не беше моя работа. Да прави каквото ще. Би било хубаво да не ми се пречка в краката повече. От друга страна обаче, бях любопитна – какво ли му се беше случило? И откъде това странно поведение? От една страна ми стана малко жал, че Карпов го е смлял от бой – сигурна бях, че има и други щети, които не се виждаха и вероятно и него го болеше не по-малко от мен – обаче от друга бялата кърпа около врата ми ме правеше леко жестока. В крайна сметка я носех по негова вина. Още не можех да реша кое от двете беше в повече – милостта или жестокостта. Дали в мен щеше да надделее Светлата или Тъмната Различна. Имах предостатъчно време да си изясня. През следващите няколко дни щях да се навъртам цивилна наоколо, докато ръката ми се въстанови. И дума не можеше да става да нося униформа или оръжие, поне не докато не разкарам бялата превръзка през врата. Униформата е твърде неудобна за носене и пристягаше ръката ми, а оръжие и здрава не можех да ползвам, така или иначе. После щяхме да си уредим сметките, ако още съм му бясна. Засега обаче не исках да подклаждам кавгата и да навивам излишно Стас и Сергей, че като нищо въпросният Олег можеше да не доживее до утрото. Тези двамата му бяха набрали много и усещах, че има и друга причина освен чисто техническата грешка при задържането на оня. Иначе нещата бяха спокойни. 

» следваща част...

© Бистра Стоименова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??