Надежда Семьоновна безмълвно се настани на стола пред бюрото ми и ме изчака да седна срещу нея. Прибрах камата и колана вътре в едно от чекмеджетата на бюрото. Не знаех защо е дошла при мен тази отчаяна майка, но определено в момента предпочитах да съм навсякъде другаде, само не и тук. Тя, впрочем, изглеждаше още по-зле от преди: рошава, с огромни тъмни сенки под очите, с подпухнало от плач лице и нездрав цвят на кожата. И дрехите, които беше облякла, изглеждаха като първото, което е издърпала от гардероба – оранжев развлечен анцуг и кой знае защо – прилепнала блуза с дълъг ръкав, по-подходяща за някой офис. Все едно е тръгнала от някъде много бързо. 

Имах вина пред нея. Мразя, когато става така. Въздъхнах и я погледнах в очите. Както и очаквах, посрещна ме безгранична болка и ужас. Нямаше нужда да чета аурата й, всичко, до най-малката подробност, беше изписано на лицето й. 

- Защо сте дошли при мен? – попитах аз като се стараех да звуча хем строго, хем не достатъчно арогантно. – Не мога да Ви помогна. 
- Ти си виновна! – изхлипа жената и ме погледна с толкова омраза, че се зачудих дали над главата ми вече не се върти фуния на Инферното.

Майчината прокоба е най-страшната – но обикновено това го казват за прокобата на собствената майка. Интересно, какво ли ставаше, ако чужда майка те прокълне заради детето си? Започвах сериозно да се чудя дали раняването ми вчера не е плод на нещо подобно. Случайностите никога не са случайни. А да простреляш Висш Различен си е постижение – колкото и да съм неопитна за полева работа, пак е странно. А обръщението на „ти“ към Различен с по-висок ранг без разрешение го пропуснах покрай ушите си. Да не издребняваме.

- Не съм виновна аз, Надежда Семьоновна – въздъхнах аз и реших да използвам следователския тон на Глухарьов, когато разговаря с тъжители. – Синът Ви сам се е забъркал в глупости, аз се опитах да го отърва, но не можах. Съжалявам!
- Съжаляваш? – попита ме с чужд глас отчаяната майка. 

Чувах толкова много изпепеляваща омраза, че ми се зави свят. Гривната на ръката ми започна да се затопля.

- Съжаляваш?! – извика истерично тя и скочи от стола. – Синът ми отива на сигурна смърт заради теб и ти имаш наглостта да ми кажеш, че просто съжаляваш?! – в погледа й не беше останал много разум.

Замислих се – какво да направя сега? Да я обезвредя? Амулетите по мен можеха да сработят всеки момент. Имах пълното право да мисля, че тя не е дошла само за да ми търси сметка. Както и при хората, има Различни, обикновено Тъмни, които са склонни заради пари и отстъпки да направят някое и друго заклинание. За болест, смърт, нещастие – някои от тях взимат пари само от хората – лъжат ги като овце. Други обаче, изключително редки случаи, припечелват като правят силни заклинания за слаби Различни. Надежда Семьоновна беше слаба Различна, но достатъчно отчаяна за да прибегне до подобни глупости. Съмнявах се някое от заклинанията, които вероятно криеше в ръкава си да ме засегне. С едно махване на ръка можех да я направя на пух и прах. И нея, и глупавите й идеи за нападение.

Обаче от друга страна наистина се чувствах виновна. Синът й беше пълен глупак, но си оставаше нейно дете. Тя нямаше никога да престане да го обича. Жената беше научила какво е Трибунал и че Инквизицията съществува едва преди няколко дни. При това беше разбрала, че именно детето й ще бъде подсъдимо в един много сериозен Трибунал за нелегално жертвоприношение с неизвестен извършител. Че има шанс да го развъплътят и да отиде в Сумрака. Че тя може да загуби сина си завинаги. Всичко това, след като дойде тук, в този кабинет. Донякъде разбирах защо ме държи отговорна.

- Те го отведоха – изхлипа тя и закри очите си с ръка. – Днес, днес го отведоха. Аз исках... Те не ме пуснаха...

Ясно, синът й беше задържан от Инквизицията и не са я пуснали да го придружи. Рутинна практика – на никого от роднините, били те хора или Различни, не се позволява да придружават подсъдимите. Но Надежда Семьоновна не разбираше това. Ако ставаше дума за човешки съд, момчето щеше да остане под домашен арест, но в случая това не беше човешки съд. Синът й пък не беше човек. 

- Това е рутинна практика – отговорих сухо аз. – Те ще се грижат добре за него. Инквизицията, въпреки страховитото име, няма практика да измъчва подсъдимите преди процеса.

Майката ме погледна с безумен поглед. 

- Рутинна практика?! – повтори тихо тя. – Рутинна практика! – изкрещя в лицето ми. – Моето дете, МОЕТО ДЕТЕ отива на смърт, а ти ми обясняваш, че е рутинна практика!!!!

С тези думи тя се пресегна през бюрото и ми заби един звучен шамар. С всичка сила. Ушите ми писнаха, а от устата ми потече кръв. Залитнах на стола и за капак ударих ранената ръка в облегалката, от което почти паднах. Усетих металния вкус на кръв в устата си. Не го очаквах. Очаквах какво ли не друго, но не и това. Когато си Различен, рано или късно отвикваш да се пазиш от физическо насилие. Просто малко хора или Различни са толкова глупави да се опитат да ти посегнат. Нещо в аурата ти им пречи. Майката обаче беше отчаяна.

- Ти си виновна! Ти, ти!!! – изхлипа жената и се стовари на стола пред бюрото ми. 

Притиснах ръка към бузата си – бях абсолютно сигурна, че е мораво-червена – и проверих устната си. По пръстите ми остана кръв. След секунди майката ме погледна умолително.

- Казаха ми, че и ти ще си на Трибунала – започна тя горестно. – Моля те, спаси сина ми! – и тя посегна към ръката ми, здравата. 

Отдръпнах ръката си и станах. Странно нещо е това, майчината психика. В един момент е готова да избие света заради детето си, а в следващия – да се влачи по корем, пак заради него. Ранената ръка леко ме болеше – явно заради удара, който наистина беше сериозен. Ушите ми още леко пищяха. Ако беше била синчето си по този начин, сега нямаше да водим този разговор.

- Не сте разбрали – горчиво отговорих аз и отидох до бюрото на Глухарьов да търся ролката тоалетна хартия. – Ще бъда на Трибунала, но като подсъдима – майката поклати глава като кон на празни ясли.
- Но нали...
- Няма „нали“ в съда на Различните, Надежда Семьоновна – въздъхнах аз и притиснах парче тоалетна хартия към спуканата си устна. – За Инквизицията разследващ, който не е успял да предотврати нарушение на Договора е също толкова виновен, колкото и нарушителя. Аз и моят колега ще бъдем подсъдими наравно със сина Ви. Половината Патрул са свидетели. Нямам власт да го спася. Направих каквото можах. 

- Той щеше да е при мен, ако ТИ не се беше набъркала в живота ни! – скочи майката и посегна към мен.

Вдигнах предупредително ръка, защото тя посегна към ранената. В нея все още държах парчето тоалетна хартия, на което ясно личеше петно кръв.

- ВИЕ дойдохте да търсите помощ, Надежда Семьоновна! – отговорих сурово аз. – Впрочем, синът Ви щеше да е при вас, ако го бяхте били поне няколко пъти в живота му така, както ударихте мен. Не съм в състояние да се бия с вас в момента – допълних аз и кимнах към ранената си ръка. 

Майката отстъпи и ме огледа, все едно едва сега виждаше превръзката през врата ми. Мисля, че схвана намека. 

- Синът Ви се беше забъркал в предостатъчно глупости и без мен, но имате право – виновна съм – съгласих се с нея аз. – Виновна съм, че не го прибрах още когато дойдохме у вас. Тогава щеше вероятно да отиде в ТВУ и да поживее там няколко години, но нямаше да стигне до Трибунал. За това наистина съм виновна. Но откъде можех да знам? – смачках хартията и ядно я хвърлих в кошчето. 
- Спасете го! Моля Ви! – обърна го на молба майката и тръгна към мен. Отново вдигнах ръка.
- Не контролирам Трибунала – мрачно казах аз. – Синът Ви вече оказа съдействие на следствието, каза ни каквото знае. Нямам власт над присъдата, но ще направя каквото мога, за да му помогна. Имате думата ми! 

Реших, че няма нужда да призовавам изначалната сила. Надежда Семьоновна изглежда искаше да каже нещо, но се спря и ме погледна жално. Не разбирах защо си мисли, че е в моята власт да спася сина й. Аз щях да съм на подсъдимата скамейка редом с него и заради него. 

- Напуснете кабинета ми – тихо казах аз и я погледнах злобно. 

Нямаше да позволя да ме удари отново, колкото и виновна да се чувствах пред нея. Всяко нещо си има граници, а тя вече се беше подредила за наказание с този шамар. Нямах намерение да се оплаквам, но би трябвало да го сторя. Надежда Семьоновна се поколеба.

- Напуснете кабинета ми! – повторих с леден тон аз. – Не желая да Ви виждам повече, ясна ли съм?! – и й посочих вратата. Надежда Семьоновна продължаваше да ме гледа с опустошени очи. – Напуснете кабинета ми или ще ви подведа под отговорност за нападение на сътрудник на Патрула! – викнах аз и това явно я стресна. 

Тя заотстъпва заднишком към вратата и малко преди да излезе прошепна една чуто:

- Простете ми! – не реагирах. Не исках да реагирам. 

Надежда Семьоновна затвори вратата от външната страна, а аз се обърнах към прозореца. От една страна ме беше яд на мене си, че й позволих да ме удари. От друга – чувствах се твърде виновна пред нея и някак си част от мен смяташе, че шамарът е напълно заслужен. Нима не бях аз тази, която водеше разследването? Нима именно аз не водих и разпита на момчето й? Нима не бях аз тази, която пропусна да докладва за дребната простъпка? Наистина имах вина. Ударих с юмрук по черчевето на прозореца. Днешният ден беше от скапан, по-скапан. 

- Какво стана? – попита Глухарьов и застана до мен. 

Извърнах се така, че да не вижда пукнатата ми устна. Той обаче видя движението и ме принуди да го погледна в очите. 

- Какво е това? – попита той в тона му се долавяха стоманени нотки.

Обзалагах се, че ако Надежда Семьоновна беше тук, щеше да си изпати. 

- Няма значение – дръпнах се аз. – Не искам да говоря за това. 
- Тя ли те подреди така? – той ме огледа от глава до пети, все едно преценяваше какъв спаринг партньор ще съм. 
- Нито дума повече – вдигнах ръка аз. – Изобщо не ми се говори за това, ясно? 

Седнах на бюрото си. Ама че скапан ден! Нямаше ли най-после да свърши? Определено срещата с майката на момчето ми дойде в повече. Сякаш с кръвта, която ми е пуснала беше наранила и гордостта ми, при това сериозно. Глухарьов, изглежда разбрал намека, си намери някаква работа и ме остави намира. Така мълчахме поне час, докато вратата не се отвори и вътре влезе Олег, оперативният. В крайно вкиснато настроение. Когато ме видя на какво приличам обаче, мигом забрави защо се е ядосал.

- Какво е станало с лицето ти? – попита от вратата той и се приближи да ме огледа.
Извърнах се на другата страна и вдигнах здравата си ръка, за да го спра.
- Не ми се говори за това, ОК? – Олег се обърна към Глухарьов за обяснение.
Моят партньор смигна на колегата си и отговори:
- Спречкване с потърпевша – отговори кратко той.

Олег вдигна вежди невярващо, а аз изгледах кръвнишки Глухарьов. Той май се забавляваше за моя сметка. 

- Наистина ли? – попита ме Олег.
- Не ми се говори за това, ясно ли е? – изръмжах аз. 
- Защо си позволила на потърпевша да ти посегне? – невярващо попита той.
- Виж, нищо не знаеш за случая, не се меси! – троснах се аз и демонстративно се вторачих в екрана на компютъра. 

Олег схвана намека и млъкна. Така прекарахме оставащите часове до края на работния ден – в мълчание. Олег си играеше с някакъв пистолет, не разбирам много, но успя да го сглоби и разглоби няколко пъти. Глухарьов си сортираше документите. Аз се дзверех в комнютъра. Беше ми криво и бях уморена. Ако не бях на лекарства, бих се напила, но не би. Но нищо, след по-малко от седмица щях да бъда обратно на линия и тогава щях да си наваксам. 

- Хайде, време е да си вървим! – обади се Глухарьов по някое време.
Вдигнах поглед от монитора и погледнах часовника, който висеше над вратата. Оказа се, че съм прекарала последните три часа в мрачно взиране в светещото нещо. Олег никакъв го нямаше, явно си беше тръгнал вече. Глухарьов вече беше с палто и фуражка и ме гледаше подканящо. 
- Свърши ли работния ден вече? – попитах несвързано аз. Той кимна.
- Хайде, че не ми се кара нощна. 

Станах и той ми помогна с палтото. Заключи кабинета и тръгнахме към изхода. 

- Серьожа... – започнах аз, а той изсумтя, за да покаже, че ме слуша. – Нали знаеш, че и тази вечер трябва да спя у вас?
- Знам, знам – отговори той. – Спокойно. Ти си ми на гости. Само едно не разбирам - продължи леко несвързано той, – защо не кажеш на вашите какво се случва. 
- Не искам да ги тревожа – обясних аз. – Ще има да задават въпроси, а не искам да ги замесвам в това. Това е само моя работа. Тях не ги засяга.
- Аха... – измърмори той. Личеше си, че е на друго мнение.
- Виж, Серьожа - продължих да се оправдавам аз, – това е като работата в милицията. Ти не би занимавал любимата жена с това какви дела си поел, нали?

Вече бяхме стигнали до дежурния, но като чу това Глухарьов се закова на място и прихна да се смее. Зачудих се защо за момент и после осъзнах каква глупост съм изръсила – та жената, която той обичаше, беше началника на районното. Естествено, че я занимаваше с разни дела! Ама съм една идиотка! Прихнах заедно с него, а дежурният поклати глава неодобрително. Вероятно реши, че сме пияни до козирката. Глухарьов му махна с ръка, в смисъл „забрави“ и му подаде ключа за кабинета, като не спираше да се хили. 

Седнахме в колата му и той най-накрая проговори:

- По принцип имаш право, но в случая аз моята жена я занимавам с доста неща. Но си права да се притесняваш за вашите. Въпреки че, ако бях на твое място, бих им казал. Те са ти родители, редно е да знаят.
- Прав си. Но ще им кажа след като оздравея. Сега ще има много паника – обясних аз и потеглихме.
- Твоя работа – сви рамене той.